Кресчендо

— Ви! — изсъсках по радиото. — Разкарай кучето!

Тя ми отговори нещо, но не чух заради злобното ръмжене. Запуших ухото си с ръка.

— Какво?

— Марси идва! Махни се от там!

Опитах да набутам дневника обратно под матрака, но го изпуснах. Отвътре изпадна цяла камара бележки и снимки. Уплашено събрах бележките и снимките на купчина и ги набутах обратно в дневника. После натъпках дневника — който беше твърде малък за огромните тайни, които уж криеше, — и радиостанцията в колана на панталона си, и угасих лампата. По-късно щях да измисля как да върна дневника. В момента трябваше да се омитам оттук.

Вдигнах прозореца, очаквайки, че ще се наложи да свалям и мрежа, но някой вече го беше сторил вместо мен. Вероятно Марси я беше отстранила отдавна, за да може по-лесно да се измъква тайно от къщи. Този факт ми вдъхна малко надежда. След като Марси е излизала оттук, значи и аз ще успея. Нямаше да падна и да се претрепя. Разбира се, Марси беше мажоретка и беше много по-гъвкава и координирана.

Надникнах през прозореца. Вратата беше точно отдолу, под покрит вход с четири колони. Преметнах крак и стъпих на керемидите. След като се уверих, че няма да се подхлъзна по наклонения покрив, извадих и другия си крак. Постарах се да запазя равновесие и затворих прозореца. Точно се наведох под рамката и правоъгълникът на прозореца светна. Ноктите на кучето задраскаха по стъклото и то пролая ядосано няколко пъти. Легнах по корем, долепих се максимално до къщата и се помолих на бога Марси да не надникне през прозореца.

— Какво има? — достигна до мен приглушеният глас на Марси през прозореца. — Какво има, Бумър?

По гръбнака ми се спусна струйка пот. Марси щеше да надникне и да ме види. Затворих очи и се помъчих да забравя, че къщата й е пълна с хора, с които щях да ходя на училище през следващите две години. Как щях да обясня защо тършувам в спалнята й? Как щях да обясня защо дневникът й е у мен? Мисълта бе непоносимо унизителна.

— Млъквай, Бумър! — кресна Марси. — Някой ще хване ли кучето, че да отворя прозореца? Толкова е глупав, че ако не го държите, ще скочи. Ей ти, в коридора. Дръж кучето за нашийника и не го пускай. Просто го направи.

Надявах се лаят на кучето да заглушава шума, който вдигах, претърколих се и залепих гръб до керемидите. Преглътнах бучката в гърлото си. Имах фобия от високо и цялата плувнах в пот при мисълта за въздуха между мен и земята.

Опрях пети в покрива, за да изтласкам тежестта на тялото си колкото може по-далеч от ръба, и измъкнах радиостанцията от джоба си.

— Ви? — прошепнах.

— Къде си? — попита тя на фона на музика.

— Мислиш ли, че можеш някак да се отървеш от кучето в скоро време?

— Как?

— Прояви творчество.

— Например да му дам отрова?