Избор на лице

— Значи непременно трябва да изляза с придружител. Пък и имам нужда от секретарка.

Тя наклони глава настрани и ме изгледа с присвити очи. Аз се засмях.

— Хайде, да вървим. Изобщо няма да бързаме. Не е зле да се поразтъпчем на спокойствие.

Гленда кимна и тръгна до мен към люковете. Излязохме в хладното утро.

— Не мога да се наситя на този аромат — промълви момичето, като вдиша дълбоко. — Въздухът е толкова различен! — След малко се сепна: — Но къде отиваме?

— Нагоре.

— Към развалините ли? Доста са далече…

— Ще вървим бавно и кротко. Заникъде не бързаме. Имаме предостатъчно време за всичко.

Малко се дразнех, че трябваше да спирам и да си поемам дъх. Пък и се наложи да вървим повече, защото заобиколих отдалече трупа. Стараех се да прикрия често бодващата ме болка в хълбока, но накрая Гленда забеляза гримасите ми и ме хвана под ръка. Този път й позволих.

Засмях се.

— Помниш ли кънките, които ти подарих за твоя седми рожден ден? И ти веднага си изкълчи глезена. Отначало си помислих, че няма страшно, а се оказа, че костта е пукната. Но ти не ми позволи да те нося. Ей така се облягаше на мен. Стискаше зъби да не плачеш, а цялото ти лице беше мокро от сълзи и си нахапа устните. Скъса си любимата синя рокличка с жълтата бродерия отпред. — Пръстите й се впиваха болезнено в ръката ми. От изток подухна слаб вятър. Аз се пресегнах и я погалих с другата си ръка. — Вече всичко е наред.

Тя кимна и се извърна.

Сякаш усетих проблясъка откъм разрушената крепост, още преди да го видя. Премигна, после вече светеше равномерно. През деня не беше толкова страховит.

Избирахме предпазливо пътя си между камъните и кратерите. Спуснахме се в падинка и пак се изкачихме.

— Виж, птица! — провикна се Гленда.

— Да, хубава е.

Приятна сутрин се спускаше над света, смекчаваше оттенъците на местността, където преживях своя кошмар. Далече вляво от нас се трупаха купести облаци и обещаваха дъжд по-късно през деня, но нищо не закриваше изгрева. Видях, че зеленината наоколо е повече, отколкото си представях.

Най-сетне страшната допреди часове светлина се скри над горния ръб на почернялата развалина. Разбитата врата зееше сред напуканите стени.

— Ще влезем ли? — попита момичето.

— Да.

Промъкнахме се през полусрутеното опожарено фоайе, осветено през процепите в тавана.

— Но какво ще правим тук? — учуди се Гленда, докато наближавахме по-запазения югозападен ъгъл.

— Мисля, че ще научиш само след минута. Затова имах нужда от секретарка.

Входът към вътрешния коридор, където проникнах преди толкова много години, бе запречен напълно от отломки, засипани и с пръст откъм стръмния хълм зад крепостта. Заведох Гленда в сравнително непокътнатата чакалня, където под купчините прахоляк още личаха очертанията на мебели. Да, паметта не ме лъжеше. Тъмното устройство сякаш дебнеше в нишата си на стената. Извадих кърпичка. Докато бършех телефона, той звънна.