Избор на лице

Надолу, после пак нагоре. Нататък вече нямаше големи ями и падини. Все нагоре по склона — надупчен, с ивици от разтопена някога скала, напукан, осеян с чакъл и парчетии от разхвърчали се стени. Скоро стана невъзможно да тичам, но напрягах и последните си сили. Настигах го. Кога ли ще ме забележи?

След минута нямаше значение. Бях по-близо до него, отколкото той до развалините. И макар да се озърна, май не ме видя. Вече се задъхвах и усещах яростното туптене на кръвта в слепоочията си. Позабавих крачка, за да не се изтощя съвсем.

Секунди по-късно той се обърна, постоя вцепенен и побягна. Ругаех и го следвах с цялата скорост, която още можех да изстискам от тялото си. Разстоянието засега беше прекалено голямо за престрелки. Надявах се той да капне по-бързо от мен. Ако успеех да издържа още малко, сигурно щеше да си даде сметка, че не може да стигне целта си и ще му се наложи да се изправи срещу мен.

Отново погледна назад. Усилих темпото. От това разстояние сигурно можехме да се чуем. Той залитна, но не падна.

Постепенно погледът ми се избистри и фокусира. Сякаш получих втори дъх, а с него и увереността, че ще издържа докрай. Изглежда той също го разбра. Свърна надясно, където земята бе осеяна от канари, между които се виеше каменна река. Последвах го: с бронежилетката под комбинезона не се налагаше да бъда особено предпазлив.

Пистолетът се озова в ръката ми още преди противникът да изчезне зад най-близката скала. Заобиколих я отдалече, но той вече не беше там. Оказа се зад друго каменно укритие на около трийсетина метра и стреля веднага. Хукнах към него, без да отвръщам на изстрела. Нямаше смисъл да хабя патрони при разстоянието, което ни делеше. Видях го отново на още петдесет метра по-далече. Двата изстрела прозвучаха едновременно. Усетих удар в бронята някъде в областта на гърдите, докато моят куршум рикошира в скалата.