Огнена светлина

Завъртам се в леглото. Заслушвам се. И звукът на дъжда като че ли никога преди не е криел такова очарование за мен. Кожата ми се наслаждава на тихото му барабанене. На нежния му шепот по застланата с камъчета пътека отпред. По металния покрив на градинската барака.

Усмихвам се леко. Мекият, спокоен шум в тихата нощ ме изпълва с надежда. И очакване. По същия начин се чувствах, когато устните на Уил докоснаха моите.

Татко не би желал да се обвинявам за смъртта му и не би искал да се предавам. Обичам майка си, но тя греши. Моето драки е твърде голяма част от мен. Не мога да се върна в прайда. И не мога да остана тук, избягвайки Уил, в очакване Касиан да се появи.

Трябва да има друг начин.

Татко би искал да се боря, да намеря начин да съхраня моето драки. Той е умрял в търсене на друг вариант за нас. Направил е своя избор. И неговият план не е бил да ни погребе в света на хора. Дори да не е успял, той е вярвал, че има изход.

Чувам гласа му в ума си, почти сякаш седи до мен: Намери нов прайд, Ясинда.

Пръстите ми се свиват, отварят се и се вкопчват в края на завивката ми. Това е отговорът. Това е нещото, което трябва да направя.

Макар да не знам точното местонахождение на други прайдове, аз познавам човек, който може да ме насочи. Мога да попитам Уил. Видях картата със собствените си очи. Ако успея да се добера до нея и да я разуча малко по-подробно, бих могла да запомня точните места.

И това все пак е нещо. Някакво начало.

Дали ще получа информацията от Уил и ще ли мога ли да вляза в онази стая отново, без да събудя подозрение, е друг въпрос. Очевидно пак ще трябва да прекарам известно време с него.

Студени тръпки пробягват по гърба и по врата ми, докато обмислям как да постигна това, без да го изненадам с внезапната промяна в чувствата ми.

Навън изпищява птица. Звукът е тревожен и отчаян. А йипи ка-каа-ка-каа. Замислям се за глупавото създание. Представям си го как седи на някой клон, докато дъждът шиба слабото му, крехко телце. Питам се защо не си намери подслон, защо не се скрие някъде. Защо не е по-благоразумно. Може би е изгубено също като мен — откъснато от естествената си среда. Може би не може да се върне у дома. Може би си няма дом.

Щастливата ми усмивка угасва. Потръпва от внезапния хлад в стаята. Дръпвам завивката високо до брадичката си и се опитвам да се стопля.

Свивам се колкото мога повече на топка. Стисвам очи и правя усилие да заключа ума си за писъка на птицата.