Убий императора
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1553-2
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Убий императора». Краткое содержание книги:
Още една стрела се заби в земята зад тях, но без да ѝ обръщат внимание, писарят и помощникът му се хвърлиха към вратата на къщата, в която се криеше стрелецът.
Наложи им се да разбият дебелите греди, което ги забави. Къщата беше необитаема. По стените висяха сиви паяжини, натежали от прах, по пода се търкаляха парчета дърво, мазилка и няколко счупени чаши. Капаците на прозорците бяха залостени, всичко тънеше в полумрак. Към горните етажи се издигаше крива стълба с изпочупени стъпала. Няколко изплашени лястовици, които си бяха направили гнезда по ъглите на тавана, се стрелнаха навън, шумолейки с крила.
Климент бързо огледа помещението, спря в средата му и вдигна пръст към устните си. Разбрал сигнала му, Корсис замръзна на място. Ако някой се опитваше да избяга, така по-лесно щяха да чуят стъпките му. Не чуха нищо освен собственото си дишане и предпазливо се качиха по стълбите. Там намериха мястото, откъдето ги бе изненадал стрелецът. Обширно помещение на втория етаж, от чийто прозорец се разкриваше чудесна гледка към малкия площад и пивницата зад него. По пода се търкаляха няколко стрели, в прахта ясно личаха следи от стъпки. В този момент дъските на долния етаж изскърцаха.
Климент и Корсис се втурнаха по стълбите, нечия сянка се мерна за миг, преди да излети през задната врата на къщата.
- Не го изпускай! – извика писарят и се втурна след беглеца.
Излязоха в задния двор на къщата, яркото слънце ги заслепи. С крайчеца на окото си Климент видя как някой се прехвърля през съседната ограда и без да чака помощника си, се втурна след него.
Климент обичаше да тича. Краката му бяха дълги, тялото слабо и бягането бе нещо, на което се отдаваше с удоволствие. Няколко пъти се бе състезавал с бързоходците на княза и не всеки път те излизаха победители. Писарят знаеше – най-важно в бягането е правилното дишане. То ще те снабди с достатъчно въздух, който ще ти даде допълнителни сили. Важно беше и да разтегнеш колкото се може повече крачките си.
Докато се прехвърляше през оградата, Климент нямаше време нито за правилно дишане, нито за това да си мери крачките. Единственото, което виждаше пред себе си, бе отдалечаващият се силует на убиеца, чиято скрита под черна кърпа глава се мерна над следващия стобор. Стрелецът метна лъка си назад, надявайки се да препъне преследвача си, и продължи да се прехвърля през оградите. Накрая беглецът изскочи на Меса, където се гмурна в тълпата, търсейки нейната защита.
– Хванете го! – извика писарят, но никой не му обърна внимание.
Климент спря да хаби дъха си за ненужни викове и с нови сили се хвърли след убиеца. Имаше леко предимство. Тълпата пред него вече се беше отдръпнала, докато на беглеца му се налагаше сам да си проправя път. Дистанцията започна да се скъсява, само няколко метра деляха преследван и преследвач. С последно усилие писарят се хвърли напред, но в този момент беглецът се обърна, спря и го удари в гърдите.
Климент залитна, хвана кърпата на главата на убиеца и падна на земята.
Преди да успее да различи лицето му, стрелецът се обърна отново, побягна и тълпата го погълна. Единственото, което видя писарят, бе дългата му черна лъскава коса.
Убиецът беше жена.
8
20 септември
Климент се прибра в къщата на форума на Бика, преоблече се, изми прашното си лице и ръце, среса косите си и обу леки, но удобни кожени сандали със сребърни катарами. Корсис беше останал в кухнята, Невестулката, след като каза, че раненият пред кръчмата просяк е издъхнал, без той да може да направи нищо за него, а другите двама са избягали, се хвърли в леглото си да спи.
На писаря му се наложи да излезе сам.
За всеки случай той препаса меча си и мушна в колана на гърба си дълга тясна кама. Щеше да посети дома на убития логотет Мануил и да разпита близките за смъртта му. Колкото и да му се искаше, едва ли щеше да може да говори с Евдокия, дъщерята на Ингерн. Тя ставаше императрица, което значеше, че достъпът до нея е невъзможен.
Слънцето припичаше силно, жегата беше непоносима, въздухът не помръдваше. Дори откъм морето не идваше никакъв полъх, небето бе ясно и синьо, без нито един облак, който да скрие дори за миг палещите лъчи. Търговците се бяха прибрали в сенките на магазините си, войниците се криеха под палмовите и маслиновите дървета, по улиците имаше малцина минувачи, между които понесли дървени ведра и чарпаци, обикаляха продавачи на вода с лед, подправена с лимон или нар.
Домът на Мануил беше в траур. Капаците на прозорците бяха спуснати и залостени, вратите – затворени, знамето с двуглавия орел – свалено наполовина. В градините нямаше никого, между цветята и дърветата бяха избуяли плевели, сякаш смъртта на господаря бе поразила не само него, но и всичко, което той притежава. Въздухът бе натежал от жегата и тишина, допълнително подсилващ чувството за обреченост.