![Хладна кожа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/4/0/hladna-kozha-bg-download.jpg)
Хладна кожа [bg]
- Автор: Пиньоль Альберт Санчес
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9789545294877
- Переводчик: Мая Генова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хладна кожа [bg]». Краткое содержание книги:
Каква полза да си задавам въпроси, на които не мога да дам отговор? Бях жив. Можех да съм мъртъв, а живеех. Само това, нищо повече. Можеха да са изтръгнали органите ми един по един, трупът ми можеше отдавна да се е разложил на дъното на Атлантика. Вместо това бях до нея, любех я безгранично, без норми. Ала опитите ми да се доближа до нея си оставаха напразни.
Учудващо ли бе това резервирано отношение, след като бе живяла на фара? И независимо дали исках или не, историята на този мъж се кръстосваше с моята. По същество бях съучастник в неговата жестокост. Но, от друга страна, беше очевидно, че никой не я задържа против волята й. Изглеждаше, че не мрази Каф заради упражненото насилие, нито пък се възхищава от него заради защитата, която й дава. Сякаш този груб мъж, който я притежаваше, унижаваше и биеше, бе необходимо зло и нищо повече.
След като правехме любов, се разтваряше една врата. Можех да видя това на лицето й. Гледаше ме като през мръсно стъкло, някак си напрегнато, поглед, който лесно бихме сбъркали с нежност. Пристъпи на възбуда, които с всичките си липси се доближаваха до някакъв вид обич. Беше само мираж. Да й поискаш ласки, бе все едно да й изтръгнеш езика. Когато исках да говоря с нея съучастнически, с близостта на най-самотните любовници на планетата, когато я прегръщах прекалено много, очите й я превръщаха в умираща птица.
Но не е нужно човек да се насилва да описва сцена, която не следва никакъв сценарий; фарът принадлежеше на непредсказуемото и нашата история се придвижи по много по-лъкатушни пътища.
15
Един ден децата не направиха своето ежедневно посещение. Късно сутринта, когато стана ясно, че няма да дойдат, триъгълникът се взираше в океана като малък ястреб. Но безпокойството му не продължи дълго. Скоро след това се вкопчи в коляното ми и взе да се извива като цирков артист. Когато искаше да играем, по този начин изразяваше нетърпението си.
Аз страдах от отсъствието на децата. Те бяха единственият свеж полъх в тази обгорена от барут земя. Анерис поддържаше така свойственото за нея херметично мълчание. Батис беше обзет от радостна възбуда, която би трябвало да изглежда неуместна. Но не бе. Макар че никога не беше го признал, той разбираше, че децата са послание. Сега, когато бяха изчезнали, неговият ред се възстановяваше. И точка. Главата му не допускаше мисълта, че след оттеглянето на децата може да последва ново събитие.
Наблюдавах го как подрежда мунициите, как прави нови укрепления, подготвя нови оръжия. С празните консервени кутии бе създал нещо като орган с много тръби, в който вмъкваше сигналните ракети, доколкото ни бяха останали, за да ги ползва като снаряди. Беше приказлив и дори се смееше. Перспективата да обстрелва нападателите с цветни ракети го въодушевяваше безмерно. Разказваше анекдоти с черен хумор, на които аз нямах сили да се смея.
Но това бе оживлението на агонизиращите. Бяхме изгубили войната. Да се съпротивлява до последния куршум може би съответстваше на неговото разбиране за живота, но никога не би ни спасило.
Обядвахме заедно.
— Може би няма да чакат да падне нощта — казах аз.
— Разчитайте на мен — отговори той. — Хубаво ще ги изплаша.
Смееше се като маймуна.
— А ако не идват да ни убият? Пак ли ще стреляте?
— А вие? — попита той. — Няма ли да стреляте, ако се опитат да ни нападнат?
Анерис седеше на пода със скръстени крака. С отворени очи, но без да гледа, неподвижна, сякаш спеше будна. Помислих си, че нашите насилия се въртят около нея, както планетите се въртят около Слънцето. Батис се отпусна на леглото. Пружините изскърцаха. Големият му корем се издуваше и спадаше. Не беше нито заспал, нито сънен като Анерис. Какво правех аз с пушка в ръце? Разумът ми казваше, че я държа за отбрана, сърцето ми казваше, че я държа по задължение. Батис отвори очи. Не мигаше. Гледаше тавана, без да мръдне от леглото, и ме попита:
— Затворихте ли добре вратата?