Еликсир в Ада [bg]

— Е, както искаш — каза насмешливо офицерът. — Това си е твоя работа. Щом тук ти харесва, аз мога само да съм доволен. Наистина съм щастлив, че работя с човек като теб.

— И аз също — зарадва се Есенин. — Добре, тръгвам си вече. Отбих се за малко само да те поздравя. Между другото, твоята смяна свърши. Защо не си тръгваш?

— Ами, нали виждаш, затрупан съм с работа — смръщи се офицерът. — Днес пак имаше земетресение в Иран и на контролния пункт ей сега ще надойдат толкова хора, омотани с бинтове, че направо да полудееш. Тъй че ще остана още три-четири часа да поработя. Може би така ще е по-добре, отколкото сетне да тичам като ужилен из кантората още от обяд.

— Е, щом искаш, остани, скъпи мой. Аз си тръгвам. Прегръщам те.

— Успех, старче.

Когато вратата се затвори след Есенин, усмивката изчезна от лицето на офицера. Да, такива мръсници навсякъде щяха да се уредят както им е удобно. Той беше виждал как това поетче излизаше от офиса, а пред централния вход го чакаше тълпа от девойки, мокрейки се от дъжда. А какво чак толкова беше направил? Да не би да беше спасил някого, да не би да беше помогнал на някого, да не би да се бе погрижил за някого? Не. А пък на него абсолютно никой не му носеше цветя, макар да бе помогнал на толкова много хора. Но, от друга страна, кой е казал, че в Рая е по-добре? Как ли пък нямаше да се любува на онези самодоволни мутри на праведниците, които се разхождаха важно, придружавани от екскурзоводи, из квартала с казаните. Може би изобщо нямаше никакъв Рай, а всички тамошни туристи бяха изобретени от шефа, та да ядосва още повече гражданите? Както и да е, какъв смисъл имаше да си блъска главата над това. Все едно нямаше възможност да провери всичко това лично.

Той изтупа пърхота от зеления плат на лявото си рамо. Гърбът го болеше от влажното и задушно време и ревматизмът му си казваше думата. Защо тук годишните времена се изчерпваха само с пролет и есен, когато се изостряха хроничните болести? Поръчителят казваше истината — нямаше нищо по-лошо от Ада. Тъй да бъде. Но когато куриерът пристигнеше, той щеше да се почувства по-добре. Изпълнителят щеше да очисти още две кандидатури и в Града отново щеше да настане невиждан хаос.

Когато в пушалнята станеше дума за Ангела на смъртта, той криеше ехидната си усмивка в присъствието на колегите си. Ех, какво ли не биха дали те за възможността да научат онова, което той отдавна вече знаеше! И макар че болката в гърба му не преставаше и сякаш го пронизваше нож, той твърдо реши да остане в офиса до сутринта.