Свещеният меч [bg]

Джуд грабна друг брой от пода и зачете на глас, задавен от гняв:

— „Преподобният Саймън Аръндел беше известен с бохемския си нрав и безразсъдното си шофиране. Един свидетел от мястото на произшествието сподели: Слава богу, че е нямало още коли по шосето, с тази скорост щеше да ги помете.“

Лицето на Джуд се изкриви от ярост. Той смачка вестника на топка, хвърли го на пода и започна да скача отгоре.

— Край, викам полиция! — обади се продавачът, който наблюдаваше предпазливо сцената от разстояние.

— Виж — обърна се към него Бен, — човекът е разстроен. Става дума за негови близки. — Той бръкна в портфейла си и извади две банкноти. — Ето, двайсетте лири са за бензина, петдесетте са за теб. Не се ядосвай, приятел.

Дебелакът изви устни. Не изглеждаше много убеден.

— Хайде — каза Бен. — Купи си нещо за Коледа.

Продавачът дишаше тежко и стискаше парите, докато Бен събираше разпилените вестници. Джуд беше излязъл навън.

Бен го намери при колата, където той крачеше яростно напред-назад.

— Да вървим.

— Как смеят да пишат такива неща? — избухна Джуд, след като потеглиха с колата. — Защо лъжат?

— Нали ти знаеш, че не е истина? — заяви Бен. — Другото не е от значение.

— Напротив, и още как! Твърдят, че имало свидетел. Какъв свидетел?

— Няма никакъв свидетел — отвърна Бен. — Нали ти казах? Аз пристигнах пръв на местопроизшествието.

— Значи тези хора са в състояние да изфабрикуват свидетел и да напишат куп лъжи в пресата? — Юмрукът на Джуд се стовари върху арматурното табло с такава сила, че сцепи пластмасата и остави кървава следа.

— Могат да правят каквото си искат — отбеляза Бен.

Като например да подхвърлят детска порнография в компютъра на невинен човек, преди да го бутнат от най-високия мост в Европа, добави мислено той.

Джуд покрещя още малко, после се отпусна изтощен на седалката и разтри наранените си кокалчета. Кучето скочи в скута му, подуши го по ръката и я облиза.

Над Лондон се зазоряваше, когато Бен сви в познатата тиха уличка в Ричмънд.

— Къде сме? — попита сънено Джуд. — Хей, за какво ти е Рошльо?

— Нищо лошо няма да му направя. Ти чакай тук — отговори Бен, вдигна кучето от скута му и слезе от колата.

Чувстваше се глупаво, докато вървеше към викторианската тухлена къща с куче под мишница. Беше седем без петнайсет сутринта. Дано поне Амал да ставаше рано. Бен едва го познаваше, а сега щеше да му натресе нежелан домашен любимец.

— Трябваше да те оставя в блатата — промърмори той.

Рошльо го погледна и размаха опашка.

— Шегувам се — добави Бен.

Едва бе посегнал към звънеца, когато вратата рязко се отвори. Той премигна. Насреща му се изправи Брук.