Танц с дявола

— Сигурен ли си, че ти си го сторил? — попита тя.

Зарек изглеждаше ужасен от въпроса и.

— Кой друг би могъл да е? Тук нямаше никой друг. Виждаш ли някой друг със зъби като моите?

— Може би някое животно.

— Аз бях животното, Астрид. Нямаше никой, способен на такова нещо. Астрид все още не бе в състояние да го повярва. Трябва да имаше друго обяснение.

— Каза, че не помниш как си ги убил. Може би изобщо не си го направил.

Гняв и болка лумнаха в очите му.

— Спомням си достатъчно. Знам, че бях аз. Всички го знаят. Именно заради това останалите Нощни ловци се боят от мен. Заради това не говорят с мен. Заради това съм прокуден в място, където няма хора, които да бъдат защитавани. Заради това всяка нощ се будя, обзет от ужас, че Артемида ще ме премести другаде, където има дори още по-малко хора.

Част от Астрид се боеше, че той казва истината, но тя не и обърна внимание.

Със сърцето си знаеше, че изтерзаният мъж, който бе в състояние да говори така поетично и да твори прекрасни произведения на изкуството с двете си ръце; мъжът, който бе способен да се погрижи за едно животно, което го беше ранило, никога, никога не би могъл да стори подобно нещо.

Ала се нуждаеше от доказателство.

Инстинктът и нямаше да е достатъчен, за да послужи пред майка й и Артемида. Те щяха да искат доказателство за неговата невинност.

Доказателство, че не е способен да убива хора.

— Просто ми се иска да знаех защо съм го направил — изръмжа Зарек. — Какво ме е накарало да полудея така, че да ги избия и дори да не си спомням. — Той я погледна с мрачни очи. — Аз съм чудовище. Артемида е права. Мястото ми не е сред нормалните хора.

Астрид отказваше да го повярва.

Привлече го в обятията си, предлагайки му утеха, която не бе сигурна, че той ще приеме.

В първия миг Зарек настръхна, сякаш се канеше да я отблъсне, но после се отпусна и Астрид въздъхна облекчено, благодарна, задето беше приел прегръдката и.

Силните му ръце я притиснаха към стройното му тяло с железни мускули. Астрид никога не бе усещала нещо подобно. Той бе като от стомана и едновременно с това — така нежен. Бузата й беше прилепена към коравия му гръден кош, гърдите й — към плочките на корема му.

Плъзна ръце по гърба му и той потрепери в обятията й.

Астрид се усмихна на новооткритата власт, която имаше над него. Тъй като беше нимфа на правосъдието, женствеността й винаги бе оставала на заден план. Нямаше време да се усеща като жена, нямаше време за чувственост.

Ала именно това изпитваше сега.

Заради него. За първи път в своя живот си даваше сметка за тялото си.

За това, как сърцето и бие в ритъма на неговото. За начина, по който кръвта и сякаш кипеше от усещането на ръцете му около нея.

В този миг искаше единствено да стори нещо за него. Да го накара да се усмихне.

Неохотно, Астрид се отдръпна и протегна ръка.