Полунощ в Чернобил

Само един човек му пречеше. Това беше неговият най-близък съсед Евгений Велихов – пълен и общителен плазмен физик, произхождащ от семейство на изо­бретатели и свободомислещи хора.36 Личен съветник на Горбачов по въпросите на науката и ръководител на своя собствена теоретична и изследователска лаборатория в покрайнините на Москва, Велихов заемаше висока позиция в администрацията на института „Курчатов“ и беше непосредствен съперник на Легасов. Беше пътувал в чужбина, имаше добри контакти със западни учени, говореше приличен английски и обичаше да носи връзка от Принстън.37 Но на „Пехотная“ №26 се появяваше рядко. Когато Легасов се чудеше защо неговият колега е очевидно враждебно настроен към него, съпругата му предложи едно просто лекарство:

– По-малко му говори за твоите успехи.38

Легасов пристигна в института в събота по обед, но не можа веднага да намери човека, който му трябваше: Александър Калугин, специалист по реактори тип РБМК в Чернобил.39 Калугин си беше взел свободен ден, но когато разбра, че Легасов го вика, той донесе цялата техническа документация, която можеше да намери за реактора и Чернобилската централа. След това Легасов бързо се прибра вкъщи, за да каже на жена си, че заминава, макар да не знаеше какво ще прави, нито колко време ще отсъства. После тръгна за летището. Въпреки хубавото време той все още беше с костюм и със скъпото кожено палто, което беше облякъл сутринта.40

Около 11 ч. преди обед, малко повече от девет часа след началото на кризата, първият самолет от Москва кацна на пистата на киевското летище.41 Водени от Борис Прушински, членовете на екипа за бързо реагиране при ядрени аварии бяха учени от Союзатоменерго и институтите, които бяха проектирали реактора и самата централа, офицери от КГБ и четирима специалисти от Московската болница №6 – специализираната клиника на Държавния институт по биофизика за лечение на радиологични наранявания. Когато се приземи, Прушински научи, че една правителствена комисия е на път, за да поеме контрола над ситуацията.42 Но ако някаква нова информация за истинския мащаб на аварията беше междувременно стигнала до Политбюро в Москва, тя не беше предадена на Прушински и на неговите специалисти. Докато изминаваха с автобус 140-те километра до Припят с ескорт от милицията, настроението им беше мрачно. Вече знаеха, че има двама загинали. Чудеха се какво може да се е случило. Може би покривът на реакторната зала се е срутил или някаква апаратура се е подпалила? Все още вярваха обаче, че реакторът е бил затворен безопасно и се охлажда с вода, и няма да има повече пострадали.