Цветът на магията
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цветът на магията». Краткое содержание книги:
…отпред съвсем определено имаше по-малко хоризонт, отколкото беше редно да има.
— Хмм? — попита Ринсуинд.
— Казах, че няма нищо по-лошо от робството — каза Двуцветко. Долната му устна увисна, когато магьосникът запрати кофата си далече в морето и се отпусна тежко върху потъналата във вода палуба. Лицето му бе станало по-сиво от камък.
— Виж какво, съжалявам, че забих лодката в рифа, но тя по всичко изглежда, не иска да потъне, така че, рано или късно, няма начин да не стигнем до суша — утешително каза Двуцветко. — Това течение все трябва да води нанякъде.
— Погледни хоризонта — монотонно пропя Ринсуинд.
Двуцветко примижа нататък.
— Нищо странно не виждам — след малко каза той. — Е, вярно, сякаш е по-малък, отколкото е обикновено, но…
— Това е заради Водопада на Ръба — каза Ринсуинд. — Отнася ни към края на света.
Последва дълга тишина, нарушавана само от плясъка на вълните, докато потъващият кораб бавно се въртеше по течението. То вече беше станало доста силно.
— Сигурно точно затова се ударихме в оня риф — каза Ринсуинд. — През нощта сме се отклонили от курса.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита го Двуцветко и започна да тършува из вързопа, който бе завързан на сухо за перилото.
— Не разбираш ли? — отяде му се Ринсуинд. — Та ние ще паднем от Края на света, по дяволите!
— Нищо ли не можем да направим?
— Не!
— Тогава не виждам никакъв смисъл да се паникьосваме. — спокойно каза Двуцветко.
— Знаех си аз, че не трябва да идваме чак толкова близо до Ръба — вайкаше се Ринсуинд. — Де да можех…
— Де да ми беше тук фотоапаратът — каза Двуцветко, — но той е там на оня кораб с робовладелците и с останалата част от Багажа, и…
— Там, където отиваме, няма да ти трябва Багаж — сряза го Ринсуинд. Той се отпусна и мрачно се загледа в един далечен кит, който непредпазливо бе попаднал в течението към Ръба и сега се бореше срещу него.
На скъсения хоризонт се появи бяла линия, а на магьосника му се стори, че даже чува далечен тътен.
— Какво става след като корабът премине Водопада на Ръба? — попита Двуцветко.
— Кой може да знае?
— Е, тогава може би просто ще продължим да плаваме нататък през пространството и ще стигнем до някой друг свят. — Погледът на малкия човек замечтано се отнесе нанякъде. — Това би ми харесало.
Ринсуинд изсумтя.
Слънцето се вдигна на небето, като сега, толкова близо до Ръба, изглеждаше забележимо по-голямо. Те седяха с гръб към мачтата, заети всеки със собствените си мисли. От време на време единият или другият се хващаше и изтребваше безцелно някоя и друга кофа, без никакво разумно обяснение защо го прави.
Морето около тях сякаш започна да се оживява. Ринсуинд забеляза няколко дървени трупи, които се движеха в крак с тях, а точно под повърхността водата бе населена с всякакъв вид риби. Естествено — течението сигурно гъмжеше от храна, обрана от континентите покрай Центъра. Чудеше се що за живот би било това да плуваш непрекъснато, за да се задържиш неизменно на едно и също място. Почти същото като моя случай, реши той. Забеляза малка зелена жаба, която шляпаше отчаяно в хватката на неумолимото течение. За най-голямо удивление на Двуцветко, той взе едно гребло и внимателно го протегна към малкото земноводно, което с признателност изпъпли върху него. Само миг по-късно мощни челюсти прорязаха водната повърхност и захапаха безсилно мястото, където жабата бе плувала.
Жабата погледна Ринсуинд от дланите му, а после замислено го ухапа по палеца. Двуцветко се изкикоти. Ринсуинд пъхна жабата в първия джоб, който му попадна и се престори, че не го е чул.
— Много хуманно, но защо? — попита Двуцветко. — Нали всичко ще е все едно след час.
— Затова — неопределено отговори Ринсуинд и изгреба няколко кофи. Сега нагоре хвърчаха пръски и течението беше толкова силно, че навсякъде около тях се образуваха и разбиваха вълни. Струваше им се неестествено топло. Морето бе покрито с гореща златна мараня.
Бученето сега се беше засилило. На няколкостотин ярда от тях една сепия, по-голяма от всичко, което Ринсуинд някога бе виждал, проряза повърхността и шибна яростно водата с пипала, преди отново да потъне. Нещо друго огромно и което за щастие не можеше да бъде идентифицирано, виеше в мъглата. Цяло ято летящи риби се преметнаха в облак от капчици дъга, успяха да прелетят няколко метра във въздуха и отново паднаха във водата, където ги помете водовъртежът.
Те изтичаха от света. Ринсуинд захвърли кофата и сграбчи мачтата в очакване на гърмящия, окончателен край на всичко, който с шеметна бързина се приближаваше към тях.