Цветът на магията

Вълни от парадоксалност се разляха по морето на каузалността.

Вероятно най-важното нещо, което би дошло наум на всеки човек извън общата цялост на множествената вселена, беше — въпреки че магьосникът и туристът наистина едва твърде отскоро се бяха озовали в някакъв самолет насред въздуха, според нормалния ход на нещата, по същото време те все пак пътуваха в него. Т.е., както беше вярно, че те току-що се бяха появили в тази изключителна комбинация от измерения, не по-малко вярно беше и това, че те си живееха в нея. Точно в такива моменти нормалният човешки език се предава и отива да си пийне.

Работата е там, че няколко квинтилиона атома тъкмо се бяха материализирали (макар че всъщност не бяха. Виж по-долу) в една вселена, където не съвсем трябваше да бъдат. Обикновено крайният резултат от нещо такова е мощна експлозия, но тъй като вселените са доста еластични образувания, конкретно тази вселена се съхрани, като моментално разви пространствено-времевия си континуум до една начална точка, където безопасно биха могли да бъдат прибрани допълнително добавените атоми, а след това бързо се нави обратно до оня кръг светлина, който обитателите му поради липса на по-добър термин, бяха свикнали да наричат Настояще. Това, естествено, промени историята — избухнаха малко по-малко войни, появиха се някой и друг динозавър в повече, и т.н.… но като цяло, епизодът премина забележително тихо.

Но извън границите на дадената вселена отражението от тази промяна подскочи напред-назад напреко Общата Сума на Нещата и в резултат на това изкриви цели измерения и потопи безследно цели галактики.

Както и да е, всичко това остана абсолютно неизвестно за д-р Рийнсванд, 33-годишен, ерген, роден в Швеция, израснал в Ню Джърси, специалист по отделителните оксидационни явления в някои ядрени реактори. Все едно, той така или иначе сигурно въобще не би повярвал.

Цвайблумен все още беше в безсъзнание. Стюардесата, която бе придружила Рийнсванд до мястото му под аплодисментите на останалите пасажери, сега се бе навела загрижено над него.

— Обадихме се по радиото — каза тя на Рийнсванд. — Когато кацнем, ще ни чака линейка. Хм, на пътническия лист е записано, че сте доктор…

— Не знам какво му е — припряно каза Рийнсванд. — Щеше да е по-различно, ако, разбира се, той беше Магноксов реактор. Да не е някакъв шок?

— Аз никога…

Изречението й бе прекъснато от оглушителен трясък някъде от задната част на самолета. Няколко пътника изпищяха. Внезапно нахлул вятър помете всички свободни вестници и списания в свистяща дива вихрушка по пътеката.

По пътеката се приближаваше и растеше и нещо друго. Нещо голямо, продълговато, дървено и обковано в месинг. Имаше стотици крака. Ако то наистина беше това, на което приличаше — ходещ сандък, от тези дето се появяват в пиратските разкази, натъпкани догоре с нечестно спечелено злато и бижута, тогава това, което трябваше да е капакът му, изведнъж зейна.

Нямаше никакви бижута. Но вътре имаше безброй големи квадратни зъби, бели като дървесината на чинар, и един пулсиращ език, червен като махагон.