Фани Хил или мемоарите на една лека жена
- Автор: Клеланд Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фани Хил или мемоарите на една лека жена». Краткое содержание книги:
Г-жа Коул все пак беше достатъчно внимателна да не проточва сделката много дълго, защото колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше вероятността той да разкрие по някакъв начин истинската й дейност и така, след няколкото срещи тя отстъпи, признавайки му, че я е спечелил с настойчивите си молби и обещания, а всъщност се трогна чак когато й бе предложена значителна сума за услугата, и дори след това пак продължи да се преструва, че добродетелните й пръсти за пръв път докосват пари за подобна цел, че само заради него отстъпва и така нататък — такава артистка бе г-жа Коул.
Ето така, след като мина през всевъзможни трудности и пречки, необходими за засилване на желанието му и за покачване цената на наградата, той попадна в плен на малката красавица — моя милост, и бе доведен до такова глупаво нетърпение, че г-жа Коул изпита почти разочарование от леснотата, с която налапа въдицата, тъй като обичаше да се хвали с уменията си, а той скоро й отне тази възможност. Интересно, че в други обстоятелства мистър Норбърт сигурно нямаше да е така късоглед — той много добре познаваше града и беше наясно с триковете, които прилагаха такива като г-жа Коул, но всяка нова страст дотолкова го увличаше и пришпорваше към набелязаната цел, че ако някой се опиташе да му отвори очите, едва ли щеше да му благодари, по-скоро щеше да се разгневи, че му разваля удоволствието. Когато дойде моментът, г-жа Коул получи сто гвинеи на ръка за посредничеството си и още триста за „малкото бижу“, които пари тя взе като компенсация за мъките, които е изживяла и за пожертваната си (за пръв път в живота!) съвест, без да се смятат няколкото по-дребни подаръци, направени още по време на преговорите, когато му бях представена за кратко, изигравайки ролята си на невинна девица — нещо, което за мое собствено учудване, ми се отдаваше съвсем лесно, външният ми вид и жестовете ми говореха за непокътната невинност, точно каквато мъжете ревностно изискват от нас и то не за друго, а само за да се нагостят до насита с удоволствието да я погубят, и каквато за тяхно съжаление, въпреки всичките им умения, не винаги могат да различат от фалшивата такава.
Когато клаузите на споразумението бяха договорени и плащането — извършено, вече не оставаше нищо друго, освен изпълнението на основния предмет, който изискваше предаването на моята особа на негово свободно разположение. Тогава г-жа Коул повдигна много умело въпроса за мястото на изпълнение и успя по най-незабележим начин да го накара да мисли, че неговото собствено желание и молба е това копие на венчавка да се състои в нейния дом. Първо каза, че наистина в никакъв случай не би позволила в дома й … за нищо на света не бива някой от прислугата или работещите тук да узнаят … чистото й име щяло да се опетни завинаги … и всевъзможни от този род. Накрая обаче така го извъртя, че се оказа едва ли не, че му прави още една малка услуга, след като е направила вече толкова много, но виждате ли, ще отстъпи и този път за последно, само да е доволен.
След това беше определена датата на нощта, с цялото полагащо се уважение към нетърпението му, като междувременно г-жа Коул не пропусна да ме инструктира най-подробно и да подготви всичко необходимо така, че да изляза с чест от положението, доказвайки несъществуващата си девственост; за целта способстваха две неща: едното беше, че природата ме бе облагодетелствала с тясна структура в тази част на тялото ми, а другото, което касаеше обичайните симптоми на кървене, съпътстващи, но не винаги, дефлорацията, беше едно хитроумно изобретение на г-жа Коул, в което тя ме посвети, но за него — когато му дойде времето.
Най-сетне, след като всичко беше нагласено за приемането на мистър Норбърт, една вечер в единадесет часа, при пълна секретност и тишина, господинът беше въведен и представен пред мен в спалнята на г-жа Коул, където, в едно старомодно легло, лежах аз — напълно разсъблечена и с уплашен вид, аз наистина се страхувах, не, разбира се, от това, което плаши истинските девици, а от другото, което ми предстоеше, а именно да се разделя привидно с девственост, каквато не притежавах и този страх може би бе дори по-силен, така че изражението на объркване и смущение не беше съвсем престорено, или поне не можеше да се различи от истинското, особено от замъглени очи като на моя любим — нека го наричам така, защото винаги съм смятала, че думата „лапнишаран“ е твърде жестока за мъжете, излъгани от нас.