Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Сигурен ли сте? — запита Съмър.
Мъжът поклати глава. Върна куфарчето на плота.
— Просто предполагам — каза той.
— Е, добре — казах аз. — Благодаря.
— Трябва да се разпишете, за да го приберете.
Кимнах. Той обърна книгата и я побутна към мен. Над десния джоб на куртката ми беше щамповано името ми: Ричър, но буквите бяха избледнели, пък и доколкото можах да забележа, той не ми обръщаше много внимание. Не откъсваше поглед от бюста на Съмър. Тъй че аз написах на съответния ред К. Креймър, взех куфарчето под мишница и се обърнах да си ходя.
— Странен обир — каза дежурният. — В портфейла са оставени пари и кредитна карта. Проверихме съдържанието му.
Не отговорих. Бутнах вратата и закрачих към хъмъра.
Съмър изчака една пролука в потока от движещи се коли, даде газ, пресече трите платна и навлезе право в затревената разделителна полоса. Спусна се надолу, нагази през отточната канавка на дъното, изкачи се по отсрещния склон и изпълзя на магистралата в другата посока. Изчака секунда-две да се поразредят колите, даде газ, излезе на асфалта и пое на юг. Това беше едно от нещата, за които хъмърът ставаше идеално.
— Я чуй тази версия и ми кажи какво мислиш — рече тя. — Снощи Васел и Кумър тръгват от Форт Бърд точно в десет с куфарчето. Поемат на север за летище „Дълес“ или за Вашингтон. Изваждат дневния ред и изхвърлят куфарчето през прозореца на колата.
— Те през цялото време са били в бара и в офицерската столова на Бърд.
— Значи някой от сътрапезниците им го е предал. Трябва да проверим с кого са се хранили. Може някоя от жените в списъка с хъмърите да е била с тях.
— Всички имат алиби.
— Само формално. На едно новогодишно парти обикновено не се знае кой кога пристига и си тръгва.
Погледнах през прозореца на колата. Зимният следобед се изнизваше бързо. Светът изглеждаше студен и неприветлив.
— Това са сто километра — казах. — Куфарчето е намерено на сто километра северно от Форт Бърд. Близо час път. На тяхно място аз бих задигнал дневния ред и бих изхвърлил куфарчето някъде по-наблизо.
Съмър не отговори.
— Можели са да спрат на някой паркинг, за да го пуснат в контейнера за боклук. Да изхвърлиш куфарче през прозореца на движеща се кола изглежда доста подозрително.
— Може пък наистина да не е имало дневен ред.
— Това би било прецедент във военната история.
— Тогава може дневният ред да не е бил важен.
— Във Форт Ъруин са поръчали обяд в хартиени пликове. Значи генералите и полковниците са смятали да работят и през обедната си почивка. Което също щеше да е прецедент в историята. Тази конференция е била важна, Съмър, повярвай ми.
Тя не отговори.
— Я обърни пак както ти си знаеш — казах аз. — През полосата. После ще се върнем на север. Искам да поогледам мястото около онзи паркинг с бензиностанцията.
Паркингът изглеждаше досущ като всички подобни комплекси, които бях виждал по магистралите на Америка. Двете половини на магистралата, отиващи съответно на север и на юг, се раздалечаваха на известно разстояние, образувайки голяма издутина по протежение на разделителната полоса. Едни и същи съоръжения обслужваха пътуващите и в двете посоки, затова сградите имаха по две лица, без гръб. Бяха тухлени, заобиколени от всички страни от зазимени цветни лехи и голи дървета. Имаше бензинови колонки и диагонални места за паркиране пред сградите. В момента тук не беше нито пусто, нито особено оживено. Празниците бяха приключили. Цели семейства се връщаха по домовете си — кой на работа, кой на училище. Около една трета от местата за паркиране бяха заети. Разпределението на колите беше доста любопитно — повечето хора бяха паркирали на първото изпречило им се място, най-близо до входа откъм шосето, сякаш се бяха страхували, че някой може да им го отнеме, докато всъщност около заведенията за хранене и тоалетните имаше много свободни места. Такава е човешката природа, да не вярваш в късмета си.
До главния вход на комплекса имаше площадка с полукръгла форма. В заведенията проблясваха ярки неонови светлини. Отвън, доста близо до вратите, имаше шест кофи за боклук. Наоколо беше пълно с хора, които зяпаха през витрините от вън на вътре и от вътре на вън.
— Тук е прекалено открито — каза Съмър. — Така доникъде няма да стигнем.
Кимнах.
— Нямаше да си давам тоя труд, ако не беше мисис Креймър.
— Карбоун ни е по-важен. Трябва да караме подред.
— Имам чувството, че се предаваме.