Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Седемнадесет години Холи успяваше да контролира спомените си, държейки ги в състояние на покой — на същото място между живота и смъртта, където се намираше и тя самата. Но след завръщането й от Лос Анджелис спомените се съживиха, набраха енергия и станаха агресивни. Зъбеха се отмъстително, ловко отбягвайки затвора в нейното съзнание, и все повече и повече заживяваха с нейния живот.
Непрекъснато имаше халюцинации. Виждаше в стаята Дерек, майка си и близнаците — истински, триизмерни и дори по-ясни, отколкото през онази далечна нощ на смъртта. Тя наистина ги виждаше, чуваше гласовете им.
— Холи? Помниш ли какво се случи? Можеш, ли да ми разкажеш?
Тя вдигна уклончиво рамене.
„Кажи му — подтикваха я спомените. — Разкажи му всичко. Нека сам се увери колко си луда.“
Спомените искаха не само да прогонят нежността от очите на Джейсън, но и да го откъснат завинаги от Холи. Те я желаеха единствено за себе си, за да разиграват отново и отново пред нея своята кървава сцена на ужаси и смърт.
— Молеше се за някаква жена да не бъде убита. Това Саванна ли беше, Холи? Ако е така, повече не е необходимо да се притесняваш. Дошъл съм тук, за да те уверя лично, че няма да променям щастливия край на книгата.
— Не беше Саванна.
Тя наистина бе ходила до Лос Анджелис да го помоли за пощада на героинята си, но не направи нищо. Навреме бе разбрала колко глупаво би прозвучала една такава молба. Просто в Лос Анджелис бе получила кратко просветление сред собствения си океан от лудост.
— Благодаря, но… не трябва да нравиш това само заради мене. Постъпи както желаеш и както намираш за най-правилно.
— Точно това намирам за най-правилно.
Що се отнася до желанията му, той копнееше да получи нейното доверие, игривите синьо-зелени пламъчета — там, където сега цареше сивота. Искаше нейната сияйна усмивка, изпълнена с щастие и любов, и ръцете й отново в своите. Искаше двамата да почувстват топлината на телата си. Джейсън вдигна поглед към нейното изтощено лице и разбра колко трудно й бе дори да говори.
— Освен това намирам за правилно и да поспиш. Да се наспиш добре.
Тя кимна обнадеждена. Толкова дълго не бе спала… Може би спомените й нахлуха в нейното ежедневие именно защото ги бе лишила от техните нощни набези в сънищата й. Може би щеше да спре лудостта, ако само започнеше да спи.
— Холи, ако нямаш нищо против, ще остана тук тази нощ. Това канапе изглежда доста удобно.
Тя не можа да скрие притеснението си, което той отдаде първоначално на нейната загриженост за удобството на госта, но после разбра, че всъщност не искаше той да остава.
— Свикнал съм да спя на дивани. Случвало ми се е често в студиото, когато се занимаваме с корекциите. О кей?
След един миг на колебание тя поклати в знак на съгласие главата си и Джейсън усети в гърдите си на неподправена радост.
Без никаква съпротива тя го оставяше да спи в къщата. Не беше ли това прекрасно начало към печелене на нейното доверие?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Холи се събуди с непознато за нея чувство, наподобяващо надежда.
Но това бе невъзможно. Откъде се взе тази надежда на мястото на дългогодишните страдания и болка?
И колкото повече се опитваше да си обясни странното за нея чувство, толкова повече в съзнанието й се натрапваше споменът за една прекрасна приказка — „Спящата красавица“. Дълги години спяла омагьосаната принцеса, докато накрая храбрият принц се промъкнал през непроходимите стени от бодливи къпини и я спасил с нежната си целувка…
Спомените отново опитваха да се прокраднат. Но за тях вече нямаше място. Те бяха просто един кошмар, свързана със смъртта.
В Лос Анджелис Холи бе обхваната от някаква еуфорична магия, а сега сънува самия магьосник, който съживи образа на скъп някога приятел. Магията бе илюзия, създадена от Джейсън, и не можеше да съществува без него. Холи обаче знаеше, че бликналата надежда й принадлежи, или поне й бе принадлежала като малка. Тя съществуваше в постоянно съжителство с нея и сега, благодарение на един изключителен сън, се възвръщаше.
Тази надежда бе най-прекрасният подарък и Холи нямаше да й позволи да си отиде. На всяка йена щеше да накара танцуващите в нея игриви пламъчета да не я напускат, та дори и да бяха само още един признак на нейната лудост.
Искаше й се да скочи от леглото си, да дръпне завесите и с радост да прегърне щастливия нов ден. Но не го направи. Въпреки напиращия в гърдите й възторг, тя тръгна бавно и внимателно, страхувайки се да не би отново да е изгубила надеждата, както някога Питър Пан изгубил сянката си.