Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Забеляза Холи веднага. Нейната златна коса примамваше като ярък сигнален огън. Бе на канапето във всекидневната, облечена в халат за баня, оцветен в лилаво и бледомораво. Дрехата придаваше доста съблазнителна закръгленост на нейното иначе слабо телце.
Холи се бе сгушила, но позата й издаваше по-скоро напрежение, отколкото блаженство. Наведената й глава подпираше челото в коленете, обгърнати с ръце и придърпани възможно по-близо до тялото. Седеше неподвижно, но несъмнено бе будна, притеснена и нащрек. От какво? Какво я плашеше толкова? От мястото на наблюдението си Джейсън забеляза и друго — бе много самотна.
Той реши да почука направо по стъклото. Така тя веднага щеше да го забележи и да не се притеснява от среднощни натрапници.
На тихото му почукване тя реагира поразително. Тялото й настръхна от ужас и застина разтреперано. Ръцете й се отпуснаха и посегнаха към нещо, което не можеше да се види. Холи отметна назад косата си и Джейсън съзря нейните трескави и посивели, почти изгубили цвета си буреносни очи, извърнати не но посока на шума, а впили поглед в нещото отпред, към което се протягаха и ръцете й.
И точно тогава се разнесе ужасен, животински рев. Джейсън реши, че сигурно е чул воя на блъскащия се в дърветата вятър или призрачния крясък на далечна чайка.
Но не, невъобразимите звуци дойдоха от ярко осветената колиба, проникнаха през прозорците с агонизираща яснота и донесоха до ушите на Джейсън отчаяни думи:
— Моля те! — крещеше Холи, — моля те, не я убивай!
Джейсън почука отново и по-високо, опитвайки се да отвлече вниманието й от ужасното видение.
— Холи!
— Моля те, спри… Моля те, не я убивай…
Джейсън Коол бе станал неволен свидетел на сцена, над която нямаше никакъв контрол и това предизвика у него болезнено усещане за безпомощност. Потресен, той хукна към вратата, решен да влезе на всяка цена и да прекрати тази агония.
Беше отключено и това ясно доказваше, че в своята отдалечена горска колиба Холи не се страхува от крадци, изнасилвачи или убийци, които спокойно можеше да се нахвърлят върху нея. Липсата на ключалка говореше още, че какъвто и да бе кошмарът на тази самотница, той не можеше да бъде спрян с катинари или вериги.
За момент Джейсън си помисли, че може да не е видял присъствието на някой неканен гост. Тази ненадейна мисъл го обнадежди, защото при всички случаи щеше да се справи по-добре с жив враг, отколкото с видения.
Всекидневната обаче бе празна. Холи вече не крещеше, а ужасена, само нижеше объркани и неясни думи, докато сивите й очи свидетелстваха за някакво видение, което би могло да бъде единствено сцена на смъртта.
Джейсън приклекна пред нея, разделяйки я от невидимия за него призрак. Очилата с металните рамки ги нямаше и той се вгледа състрадателно в помръкналите очи и в тъмните кръгове под тях, говорещи за хронично недоспиване.
— Холи, аз съм! Джейсън.
Тя не го виждаше, вторачила поглед някъде отвъд него, и отчаяно се молеше да бъде пощаден животът на някаква жена. Джейсън се опитваше да спре тази агония, макар и осъзнал кошмарната истина: именно той бе планирал така безпощадно смъртта на героинята в нейната книга. Макар и невероятно, но вината за нейните страдания бе негова.
— Холи, изслушай ме. Саванна няма да умре. Затова съм дошъл. Ще остане да живее щастливо, точно както ти искаше. — Думите му и нежният тон в гласа му сякаш я поуспокоиха и върнаха към действителността. — Каквото и да си видяла, то е било само мираж. Не е истинско и не може да те нарани. Явно не си спала от дълго време. А предполагам, и отдавна не си яла. Вероятно умората, изтощението…
Джейсън обгърна леденостудените й бледи ръце в топлината на своите.
— Холи? Мисля, че вече можеш да ме чуеш. Аз съм, Джейсън, и съм дошъл, защото…
— Джейсън?
— Здравей — поздрави той нежно. — Истински съм, Холи. Наистина се намирам тук, в твоята колиба в Кодиак. Другото… каквото и да е то… не е истина.
Истина е. Тази мисъл порази нейното изтощено съзнание, опитващо се със сетни сили да се бори с кошмара.
Тя отмести очи от неговата успокояваща усмивка и насочи погледа си към топлината на своите ръце — неговите ръце. За последен път бе докосвана от ръцете на майка си, която я галеше в предсмъртното си сбогом. Сега, след седемнадесет години, някой отново докосваше Холи Елиът и от него се излъчваха толкова нежност и любяща топлота…
Неочаквано тя се дръпна рязко, сякаш опарена от огън.
„Аз съм луда — припомни си тя. — И сега моята лудост си проличава съвсем ясно.“
Даде си сметка, че бе помислила почукването но прозореца за пистолетен изстрел, но и това не я успокояваше, защото го отдаде на моментно просветление в лудостта си. Затъваше все по-дълбоко в спомени и вече трудно различаваше въображаемото от действителното.