Момичето, което обичаше Том Гордън
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #42
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николина Николова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Момичето, което обичаше Том Гордън». Краткое содержание книги:
„Да, бягай!“ — помисли тя. Но тогава моментално се обади студеният глас на пакостливата сладурана: „Ти не можеш да бягаш. Ти едва стоиш на краката си, скъпа.“
Това нещо, което не беше мечка, стоеше и я гледаше. Ушите му потрепваха от мухите, които заобикаляха голямата му триъгълна глава. По страните й лъскаше здрава козина. То стискаше остатъка от пръчката в едната, завършваща с нокти, лапа. Челюстите му се движеха сякаш с премислена бавност, а между зъбите се подаваха надробени тресчици — някои падаха, други се полепваха по муцуната. Очите му бяха кухини, оградени с дребен, бръмчащ живот — личинки и пълзящи мухи-бебета, ларви на комари и бог знае още какво, една жива супа, която й напомни за блатото, през което бе газила.
„Аз убих сърнето. Аз те наблюдавах и очертах моя кръг около теб. Бягай от мен. Преклони се пред мен чрез своя бяг на краката си и може да те оставя жива.“
Гората бе стихнала напълно, дъхайки настойчиво с киселия си мирис на зелено. Дъхът на Триша скриптеше навън и навътре през болното й гърло. Онова нещо, което приличаше на мечка, я гледаше от своите седем фута височина. Главата му беше в небето, а ноктите му държаха света. Триша погледна нагоре към него и разбра какво трябваше да направи.
Тя трябваше да завърши играта.
„Божа работа е да спечелиш в края на деветия ининг“ — бе казал Том. И каква бе тайната на завършването на играта? Да се установи кой е по-добият. Ти можеш да бъдеш победен… но не трябва сам да се побеждаваш.
Първо обаче, постигни онази неподвижност. Онази неподвижност, която се излъчва от раменете и обвива тялото ти, докато то стане пашкул от увереност. Може да те победят, но не трябва сам да се побеждаваш. Устои на едно силно хвърляне и не се опитвай да бягаш.
— Ледена вода — каза тя. Онова нещо, което стоеше по средата на черния път, наклони глава и заприлича на огромно, ослушващо се куче. То наостри уши. Триша вдигна ръка, завъртя шапката си, както трябваше да бъде, и дръпна извитата козирка ниско над очите си — по същия начин, както правеше Том Гордън. После изви тялото си, обърнато към дясната страна на пътя, и направи крачка напред, за да раздалечи краката си, като левият сочеше нещото-мечка. Докато правеше крачката, фиксира погледа си върху очните кухини, гледайки през танцуващия облак мушици. „Най-важното е — казваше Джо Кастиглън, — всички да затегнат колони.“
— Хайде, идвай, ако ще идваш — извика Триша.
Триша дръпна уокмена от колана на дънките, изскубна кабела и пусна слушалките на земята. Уокменът отиде зад гърба й и тя започна да го върти в ръката си, търсейки най-добрия захват.
— Във вените ми тече ледена вода. Дано замръзнеш при първата хапка. Хайде, мръсно чудовище! Проклет, гаден батър!
Нещото-мечка пусна пръчката, а след това се спусна пак на четири крака. То заудря с лапа по твърдата повърхност на пътя като разярен бик, издълбавайки буци пръст с ноктите си, а после, клатушкайки се, тръгна към нея с учудващо измамна бърза скорост. Докато приближаваше, прилепи ушите си плътно към черепа. Муцуната му се нагърчи назад и от гърлото му излезе бръмчащ звук, който тя разпозна веднага — това не бяха пчели, а оси! То беше приело външната форма на мечка, но отвътре бе истинско: беше пълно с оси! Точно така! И черната роба край потока бе неговият пророк!
„Бягай“ — казваше то, докато идваше към нея. Големите му задни бутове се полюшваха насам-натам странно грациозно, оставяйки отпечатъци от нокти и разпръсната тор по утъпканата земя. „Бягай, това е последният ти шанс.“
Само че последният й шанс бе неподвижността.
Неподвижността и може би една много добра за хвърляне топка.
Триша събра ръцете си заедно и зае позиция. Уокменът вече не беше уокмен; той беше бейзболна топка. Тук нямаше поддръжници от „Фенуей“, които ставаха на крака в Бостънската църква на бейзбола; нямаше ритмични ръкопляскания; нямаше съдия и нямаше батър. Само тя и зелената тишина, и топлото утринно слънце, и нещото, което отвън изглеждаше мечка, а отвътре бе пълно с оси. Само тя и неподвижността. Разбра как се чувстваше Том Гордън, когато стоеше в позиция за хвърляне в тишината на силиконовата сърцевина, където всички напрежения бяха сведени до нула, всички звуци — изключени. Всичко си свеждаше до едно: затегнете коланите.
Тя стоеше в позиция за хвърляне и остави неподвижността да се вие около нея, да се излъчва от раменете й. То можеше да я изяде; то можеше да я победи. То можеше да направи и двете. Но тя нямаше сама да победи себе си.
„И няма да бягам.“
То спря, проточи врат и приближи лицето си към нейното като че ли за целувка. Нямаше очи, а само два кръга, червясали вселени, пълни с плодящи се насекоми. Те бръмчаха и се гърчеха, блъскаха се една с друга за място в тунелите, които водеха към неразгадаемия мозък на бога. Устата му се отвори — и там, в гърлото му, бръмчаха стотици оси, дебели и тромави фабрики за отрова, пълзяха по езика с остатъци от сдъвканата пръчка и възрозовите вътрешности на сърнето. Дъхът му бе калната воня на блатото.