Елантрис

Карата кимна и тръгна неохотно напред. Завиха зад ъгъла и приближиха широките порти на Елантрис. До тях имаше схлупена къщурка със светещи прозорци. Вътре се виждаха няколко стражи, а жълтите им униформи на градската стража на Елантрис сияеха на лампите. Раоден се приближи и почука на прозореца с юмрука си.

— Извинете — каза учтиво той. — Ще отворите ли вратите, моля?

Войниците, които играеха карти, скочиха разтревожено и се развикаха, щом разпознаха елантриските му черти.

— Побързайте — нареди Раоден властно. — Взех да се уморявам.

— Какво правите отвън? — настоя един от мъжете, явно офицер, докато останалите грабваха оръжията си. Неколцина насочиха острите си копия към гърдите на Раоден.

— Опитваме да се върнем обратно — отвърна принцът нетърпеливо.

Един от стражите вдигна копието си.

— Не бих го направил на твое място — каза му принцът. — Освен ако не искате да обяснявате как сте убили елантрисец извън града. Нали трябва да ни пазите вътре. Доста ще пострадате, ако хората разберат, че бягаме под носовете ви.

— Как избягахте? — попита офицерът.

— Ще ти кажа друг път. Сега по-добре ни вкарай в града, преди да събудим квартала и да настане паника. И не се приближавай много-много. Все пак шаод е доста заразен. — Войниците отстъпиха назад. Едно бе да наблюдават елантрисците, а съвсем друго, да се изправят пред говорещ труп. Офицерът не знаеше какво да стори и нареди да отворят вратите.

— Благодаря, добри човече — кимна Раоден с усмивка. — Вършиш чудесна работа. Ще видим дали не може да ти издействаме повишение. — Той подаде ръка на Карата и пристъпи в Елантрис сякаш войниците бяха почетна стража, а не пазачи на затвор.

Карата не удържа смеха си, щом портата се затвори зад тях.

— Изкара го така, все едно желаем да сме тук. Сякаш е привилегия.

— Точно така трябва да се чувстваме. Щом ни затварят в Елантрис, можем да се престорим, че това е най-величественото място на света.

Карата се усмихна.

— Непокорен си, принце. Харесва ми.

— Благородството е в характера, а не само в произхода. Ако се държим сякаш животът тук е благословия, ще забравим за колко жалки се мислим. Карата, моля те да направиш няколко неща за мен.

Тя повдигна вежди.

— Не казвай на никого кой съм. Искам лоялността към мен да се основава на уважение, а не на титлата ми.

— Добре.

— Второ, не разкривай подземната река.

— Защо?

— Защото е опасно — отвърна Раоден. — Познавам баща си. Ако започнат да залавят твърде много елантрисци в града, ще ни унищожи. Единственият ни шанс е да се самоиздържаме. Не можем да рискуваме да се промъкваме в града за всяко нещо.

Карата го изслуша, след което кимна в знак на потвърждение.

— Добре. — Замълча за момент и каза: — Принц Раоден, искам да ти покажа нещо.

Децата бяха щастливи. Повечето спяха, но няколко бяха будни. Кикотеха се и си играеха. Естествено, всички бяха плешиви и носеха белезите на шаод. Явно не им пречеше.

— Значи тук са били — възкликна Раоден с интерес.