За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Виждал ли съм някога куполите отблизо? Все някъде те опират в земята! Докосвал ли съм с ръка твърдия материал? Знам ли какъв е въздухът отвъд тях? Какво въобще знам за света, в който живея?
Продължение на разговора:
– Защо идваш нощем при мен?
Изглежда това е най-правилния подход. Простички въпроси, без намеци и заобикалки. Тя не умее да лъже и да се преструва. Ще ми каже просто така отговорите на всички загадки. Добрите решения често са смайващо прости.
Но първият ми простичък въпрос видимо я затрудни.
– Аз те харесвам… – каза тя най-сетне.
– Защо? Как въобще разбра, че съществувам?
Два въпроса едновременно. Грешка!
– Как ме намери? – задавам трети, обединяващ въпрос.
– Аз те видях една вечер… Скитах между кулата с червените обувки, кулата, на която кацат машини, и кулата с отхапаната ябълка. Ти стоеше до прозореца и гледаше нещо навън. Ти не ме видя, аз умея да не ме виждат…
Колко странно и изящно се изразява. Кулата с червените обувки. New Line Imaging. Кулата с отхапаната ябълка. Apple Microsystems… Кулата, на която кацат машини, трябва да е онази там, която нямам идея защо не е накичена с реклами от фундамента до върха на антената. Сива уродлива кула-небостъргач, без реклами. Ако не знаеш, че е там, може и да не я забележиш. Тя също умее да не бъде забелязвана. Още едно странно умение.
– Просто реши да дойдеш при мен?
– Да. Дойдох и влязох при теб.
– Прозорецът винаги е заключен. Как влезе?
– Мога да пъхна върха на крилцето си в цепнатината. Езичето се повдига лесно.
Простичко и елегантно. Поне едно нещо да има простичко и елегантно обяснение, а не някакво си биохимично чудо. Уви, само едно нещо. Главният въпрос, който ме връща до сегашното ми положение – какво искат ренегатите от мен? Изглежда няма никакъв заговор, конспирация или замисъл. Тя просто лети нощем, харесва си някого, влиза при него и изчезва преди първите слънчеви лъчи. Биохимичните подобрения са перфектно приспособени за тази цел. Феромони, които създават халюцинации, сексуална свръхвъзбуда, изтриване на временната памет. Криле, с които се движи извън системата и с които отваря прозорци. Леко и съблазнително тяло, пригодено за многократно правене на секс. Бързо зарастващи рани… Може би още някой и друг трик, но не повече. Те не са ренегати, те са най-обикновени специализирали се паразити. Крадат храна, сексуална наслада и временен подслон. Може би и размножителен материал. Нищо повече! Най-обикновени специализирани паразити върху системата.
Е, остава да намеря толкова просто обяснение и на въпроса – защо системата ги толерира, вместо да се отърве от тях. Това би било много лесно…
– Защо дойде при мен? Днес?
При този ми въпрос тя сведе още по-ниско глава и заплака тихо. Опитах се да я прегърна по-силно, да я погаля и утеша. По-скоро не успях.
– Аз ще имам дете. Не мога да се върна горе.
– Върху прозрачното пластмасово небе?
Тя кимна няколко пъти, не го видях, но го усетих по рамото си. Внезапно тя избухна в ридания.
– Защо не можеш? – попитах, когато тя се поуспокои.
– Не е позволено. Деца се раждат само когато някой си отиде. Инак прозрачното пластмасово небе ще се срути върху града.
Пукнатина? Те са намерили пукнатина! Не са пробили спектролита с някакъв невероятен способ. Просто са намерили пукнатина… Каква жестокост само! Драстичен контрол върху раждаемостта. Майката и детето биват изгонвани. Но защо, защо, по дяволите? Простото обяснение на важния въпрос се пропука. За какво им е да скитат между кулите и да прелъстяват случайни индивиди, щом като бременността е смъртно опасна за тях? Простото решение не струва и пукната пара, ако в уравнението няма още нещо с още по-голяма важност от оцеляването им.
Пукната пара… Вече дори не забелязвам мисловния шум. Атавизмите от аналоговото ни минало.
– Защо… – хрумна ми още един въпрос. – Защо ти не отвори прозореца, както обикновено, а влетя през него и се удари?
Тя спря да хлипа на мига и повдигна лице към мен.
– Аз падах. Мислех, че ще се разбия, но в последния момент те видях и паднах в твоята стая.