Пророчеството Венеция
- Автор: Крайстер Сэм
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-158-7
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пророчеството Венеция». Краткое содержание книги:
Тя го поглежда и сега лицето ѝ е напълно сериозно:
– Какво става, когато умрем? – Присвива очи и в тях проблясва искрица гняв. – Искам да кажа това ли е краят? Само прах ли остава от нас? Пепел при пепелта?
Том спира. Този въпрос му е задаван много пъти.
– Мисля, че не. Сигурен съм, че има нещо повече от разложението.
– Повече? Какво повече може да има?
– Повече от смъртното ни пребиваване на земята. – Той я поглежда в очите. – Вярвам, че духът ни остава да живее, след като ние изчезнем.
Доскоро тя би се изсмяла на такова твърдение. Но вече не. Не и след смъртта на Антонио.
– Надявам се, че си прав, но не знам какво е това дух и ако имам такъв, къде ще отиде след смъртта ми.
Заболява я дори от самото споменаване на думата „смърт“ – дума, която използва ежедневно от постъпването си в полицията, но едва сега разбира значението ѝ.
Той я хваща за ръката.
– Повярвай ми, имаш дух. И макар че не познавах добре Антонио, съм сигурен, че и той е имал дух – добър дух.
Валентина примигва. Не плаче, но сълзите всеки момент ще потекат.
– Обичах го страшно много. Не ми беше просто братовчед, беше най-добрият ми приятел, по-голям брат, какъвто никога не съм имала. – Сълзите рукват. – По дяволите!
Тя бръква бързо в джоба си за кърпичка. Том я прегръща с една ръка и за момент я притиска до себе си. Зад нея вижда лабиринта от канали, водещи към мястото на убийството на Моника. Той потупва Валентина по рамото.
– Нещата ще се подредят. Ще е нужно време, но най-тежката мъка ще отмине.
Валентина внимателно се освобождава от прегръдката му и продължава по улицата.
– Извинявай, обичам да се уединявам в такива моменти.
– Няма нужда да се извиняваш.
Мобилният ѝ телефон изпиуква – пропуснато повикване. Тя го изважда от джоба на якето и поглежда. Обаждането е от Карвальо.
– Някак всичко ми напомня за Антонио. Поглеждам телефона си и очаквам следващото съобщение да е от него, той винаги ми се обаждаше да ми иска една или друга услуга. Когато реша да звънна на някого, виждам неговото име в списъка, а просто не мога да се насиля да го изтрия от паметта. – Поклаща глава. – Вкъщи на телефонния секретар още имам съобщения от него.
– Всичко това е нормално. Още не е дошло време да спреш да мислиш за него.
– Кога ще дойде?
– Трудно е да се каже. – Той отново я прегръща. – Може би след погребението. Ще си дадеш сметка, че е време да продължиш напред. Трябва да го преодолееш. Стъпка по стъпка.
Валентина поглежда над рамото му.
– Ето го хотела. Доведох те благополучно.
– Grazie – казва Том, една от малкото италиански думи, които е достатъчно уверен да използва. – Искаш ли да влезеш? Имам среща с Тина. Може да пийнем тримата в бара, ако имаш нужда от компания.
Валентина вдига телефона и му показва съобщението за пропуснато повикване.
– Благодаря, но трябва да се връщам. Шефът ще изпрати отряд да ме търси, ако не се появя скоро.
Том се усмихва съчувствено. Иска му се да може да ѝ помогне повече.
– Добре, пази се. И ако искаш да поговорим, обади ми се – по всяко време.
– Ciao – казва Валентина, като вдига ръка.
Обръща се и тръгва обратно към участъка. От една страна, съжалява, че не прие поканата. Вероятно щеше да се възползва, ако я нямаше Тина.
Понечва да се обади на шефа си. Отключва клавиатурата, но в следващия момент решава да направи друго. Преглежда указателя и намира името Антонио. Поема си дъх, избира „Опции“ и после натиска „Изтрий“.
Capitolo XXIX
666 Г. ПР. ХР.
АТМАНТА
Мазу изскача от храсталака и вижда приятеля си Арнза мъртъв. Слепият нецвис е коленичил и рови в пръстта около тялото.
Това, което пропуска, е Тетия.
Тя замахва с меча на Арнза зад гърба му с изненадваща сила.
Мазу усеща опасността и се обръща, когато острието се стоварва върху него. Вместо да го улучи в гърба, го посича отстрани. Дълбока рана, но не достатъчно сериозна, за да го спре. Тетия отстъпва назад, като държи меча с две ръце.
Мазу прави няколко крачки към нея. Преструва се, че замахва надясно, но рязко сменя ъгъла.
Тетия дори не усеща порязването. Но разбира, че е ранена. Много преди да усети болката, изражението на лицето му ѝ подсказва, че острието я е улучило.
От ръката ѝ, точно над лакътя, потича кръв. Изведнъж болка пронизва цялото ѝ тяло. Мечът се изплъзва от дланта ѝ и всичко пред очите ѝ започва да се върти.