Стигмата

Пред църквата имаше почерняло и почти погълнато от огъня дърво. От него обаче беше останало достатъчно, за да обесят някого. Трупът на мъжа се полюляваше на вятъра.

Лешояд изплющя с криле, за да прогони гарваните, които се бяха насъбрали над мършата.

Никой дума не обелваше.

Филип обърна главата на коня си и тръгна да излиза от града. Толкова път бяха изминали напразно. Клетото момиче, за което беше дошъл, несъмнено беше едно или няколко парчета от тази сурова и почерняла плът, просната на площада.

Господи, помилуй. Тя беше последната му надежда.

Кръстоносците бяха лагерували до реката на юг от Сент Ибар. Намериха конски фъшкии, утъпкана пръст и топла пепел от лагерните им огньове. Сигурно не са били повече от двеста-триста души, предположи Филип.

Той седеше отпуснато под една смокиня, оборил глава върху ръцете си.

– Какво ще правим? – попита го Рено.

– Нищо не можем да правим до утре сутринта. Кажи на хората да направят тук лагера.

Той видя сянка да се прокрадва сред дърветата, жена в туника с качулка.

Рено също я видя.

– Какво е това? – попита той.

Филип вече беше скочил на крака и тичаше. Бягството ѝ беше затруднено от дългата ѝ рокля и нападалите клони по земята, той бързо я настигна и повали на земята.

Тя остана да лежи, не се опита да се съпротивлява. Филип се изправи. Ръцете ѝ и краката ѝ бяха мръсни и покрити с прорезни рани. Каза нещо на езика ок, което той не разбра.

После се претърколи на гръб и отвори крака.

Рено тичаше след него. Следваше го Лу.

Жената каза още нещо на Филип.

– Какво говори тя? – попита Рено Лу.

– Каза да направиш онова, което искаш, но без да я нараняваш.

Филип коленичи до нея.

– Няма да те нараня – рече ѝ той. По глезена ѝ, по туниката ѝ имаше кръв. – В Сент Ибар ли живееш?

Тя поклати глава. Каза, че била от Безие. Двамата със съпруга ѝ побягнали преди идването на кръстоносците, но разбойници им устроили засада на пътя. Убили съпруга ѝ и бебето ѝ, а нея изнасилили. По някакъв каприз я оставили жива.

– Как е името ти? – попита я той.

– Гуилхемета.

– Гуилхемета, ще ти помогнем, ако можем.

– Не искам помощта ви – рече тя. – Не искам вече никой да ми помага.

– Какво правиш тук? – продължи да я разпитва.

– Кръстоносците ме доведоха. Имаха свещеник с тях и той беше мил към мен и ми помогна да погреба бебето си и го благослови, за да може да отиде в Рая. Но после войниците също ме изнасилиха и аз избягах.

– Какво е станало с градчето?

– Войниците се ядосаха, когато хората не им отвориха вратите. Биха се с тях, а после избягаха. Затова те избиха останалите. Дори бейлът, който им помогна. Обесиха го.

– Някои от хората са избягали, така ли?

– През нощта. Измъкнали се и отишли в планините.

Филип се обърна към Рено.

– Май вещицата още е жива.

Рено поклати глава, ужасен от обрата, който беше приел разпитът.

– Моля ви, сеньор. Да оставим жената на мира и да си вървим. Безнадеждно е. Вещицата, която търсите, сега може да е къде ли не из планините. Никога няма да я намерим.

– Ако е жива, повярвай ми, ще я намеря.

– Но не знам дали е още жива. Дори не знаем дали може да прави чудеса. Може би гоним вятъра.

– Не стигнах чак дотук, за да се откажа сега, Рено. Кажи на хората. – Той стана и протегна ръка на Гуилхемета. – Стани. Ела е мен. Тук никой няма да ти стори зло. Ние сме хора на честта. Tmes de partage – рече той на езика ок.