Татко

Той се успокоява. По дяволите, какво не е в ред с начина му на възприемане на околния свят?

Поставям ръка на гърдите му. Така ще усетя, ако се раздвижи. Чувствам как тялото му се напряга, трепери, подскача, рита; като куче, което сънува.

Не мога да заспя. Когато решавам, че се е успокоил и се унасям, той подскача, ритва с крак или размахва ръка. Но все пак трябва наистина да се е уталожил, защото накрая все пак заспивам. Мога да спя дори върху гвоздеи.

Този път се събуждам от юмрук в окото! От носа ми тече кръв, устната ми е разцепена. Добре ме подреди.

Отивам в банята и се поглеждам в огледалото. Изглежда, окото ми ще посинее. Носът ми спря да кърви, устната ми е сцепена отвътре. Осем часът сутринта е; имам чувството, че изобщо не съм спал. Но успях да задържа татко в леглото цели девет часа и той спа през по-голямата част от това време. Когато се връщам в спалнята, той е буден. Водя го до тоалетната. Той не е отпуснат, от мен се изисква само да го насочвам. Сяда на тоалетната чиния. Никога няма да привикна да бърша задника на възрастен човек. Не ме бива за санитар. Това е нещо, което сега откривам. Връщам го в спалнята и му помагам да се облече. По-добре е от вчера, взема по-голямо участие. Дори ми помага с ръкавите на ризата си и се повдига така, че да мога да издърпам панталоните му.

Давам му закуска, извеждам го в двора. Помагам му да седне в един от шезлонгите, пускам музика. Говоря непрекъснато, но той не реагира.

По някое време следобед — не мога да кажа кое предизвика това — той сяда по-изправено и като че ли започва да забелязва нещата около себе си. Обръща се към мен и ме поглежда право в очите. Струва ми се, че ме е разпознал. Изненадано се навеждам напред; той посочва към градината.

— Манди излезе от пасището, Ед.

Кой е Ед, коя е Манди, какво пасище? Казва само това; кима с глава няколко пъти, за да си вдъхне увереност, стар негов навик, после се успокоява. Опитвам се да мисля. Ед трябва да е брат му, точно една година по-възрастен от татко. Те израстват заедно във фермата им в Уискънсин.

Най-доброто, което мога да направя, е да подхвана нишката.

— Не се тревожи, Джак; всичко е наред.

Искам да продължи. Чака. Петнайсет минути по-късно той отново се обажда:

— Подай ми гаечен ключ номер осемнайсет, Джим.

— О’кей.

Залавя се да свърже две неща. Държи нещо невидимо в лявата си ръка и срещу него приближава с дясната нещо също толкова невидимо. Притиска с все сила, дори скърца със зъби. Подбутва двете невидими части от една посока или друга, сумти от напрежение.

— Как е откъм твоята страна, Джак?

Но той продължава да работи усърдно и не ми отговаря.

Това са двете събития за този ден. Слагам го на легло да подремне и отново лягам с него. Заспивам, не знам дали той спи или не. Не ме перва пак, нито ме безпокои по друг начин и ние прекарваме два спокойни часа.

Приготвям вечеря, храним се, после пускам телевизора. Този път не гася светлините. Настанявам го в люлеещия се стол и сядам малко зад него. Люлея го, както той самият винаги правеше, докато гледаше телевизия. Иска ми се да възпроизведа, доколкото мога нещата от нормалния му живот.