Светлинка в нощта
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-237-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлинка в нощта». Краткое содержание книги:
Лекси Дарнъл работи в местната библиотека. Разочарована от предишните си връзки, тя е решила да прекара живота си в малкото градче.
Срещата им напълно обърква плановете на Джеръми, той е силно заинтригуван от тази красива и откровена жена. А Лекси не може да отрече, че е привлечена от самоуверения журналист.
Ако искат да запазят пламналата неочаквано любов, те ще се изправят пред труден избор, който ще бележи живота им завинаги.
Джеръми не знаеше какво да каже. Не му бе минало през ума, че Дорис може да има проблеми със здравето.
Лекси забеляза притеснението му и се усмихна.
— Но й беше приятно, това е сигурно. И двете имахме възможност да видим хора, които не бяхме срещали напоследък.
— Аз пък си мислех, че всички се срещате всеки ден.
— Така е. Но всички работим и имаме време, колкото да се поздравим. Тази вечер беше хубава. — Тя вдигна поглед към него. — И Дорис беше права. Хората наистина те харесаха.
Той долови изненада в гласа й, пъхна ръце в джобовете и каза:
— Не знам защо се учудваш. Аз съм си такъв. Хората по принцип ме харесват.
Тя извъртя очи, но думите му не я ядосаха, прие ги като приятелска закачка. Скоро завиха покрай оградата и къщата се скри в мъглата.
— Хей, знам, че не е моя работа, но как успя да се оправиш с Родни?
Тя се поколеба за миг, после сви рамене.
— Прав си. Наистина не е твоя работа.
Той се вгледа в очите й, очаквайки да види усмивката й, но остана разочарован.
— Виж, попитах те по една-единствена причина. Исках да разбера дали не трябва да се измъкна от града под прикритието на нощта, за да не ми прекърши врата с голи ръце.
Това вече заслужи усмивката й.
— Бъди спокоен за врата си. И ако избягаш, да знаеш, че ще разбиеш сърцето на кмета. Не мисли, че всеки дошъл тук получава такова парти и ключ от града.
— И за мен този е първият. Обикновено получавам имейл, пълен с псувни.
Тя се засмя и той се наслади на мелодичния звук. На лунната светлина лицето й изглеждаше непроницаемо, но той си спомни колко оживено беше то, докато разговаряше със съгражданите си.
Те стигнаха до колата и Джеръми й отвори вратата. Докато влизаше, ръката й случайно докосна неговата и той се запита дали това беше отговор на неговото побутване по рамото, или бе несъзнателно. Затвори вратата след нея, заобиколи от другата страна и седна зад волана. Пъхна ключа в стартера, но преди да запали, се замисли.
— Какво има? — попита тя.
— Мислех си… — започна, но не довърши.
Тя кимна.
— Аз пък си помислих, че каза нещо.
— Ха-ха, много смешно. Помислих си… наистина… ще стане късно, но защо не дойдеш с мен до гробището?
— Да те пазя ли?
— Нещо такова.
Тя погледна часовника си. „Господи — каза си, — не бива да се съгласявам. Защо да ходя?“ Вече открехна вратата, като се съгласи да го придружи на вечерята, ако прекараше и следващите няколко часа с него, означаваше да я отвори широко. Беше убедена, че от това няма да излезе нищо добро, а и нямаше причина да приеме. Обаче думите сами излязоха от устата й:
— Но първо трябва да минем през къщи, за да облека нещо по-удобно.
— Разбира се. Абсолютно съм съгласен, че трябва да облечеш нещо по-удобно.
— Не се съмнявам — погледна го многозначително тя.
— Хей, недей да се заяждаш. — Той беше леко засегнат. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да се заяждаме.
— Така си говоря.
— Това вече го знам.
— Тогава се подготви за следващия път. И искам да сме наясно. Не си въобразявай разни смешни неща за довечера.
— Не си въобразявам нищо смешно. Аз съм лишен от чувство за хумор.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не знам — погледна я престорено невинно. — Какво имаш предвид?
— Просто карай и мълчи. Иначе ще променя решението си.
— Добре, добре — завъртя ключа Джеръми. — Боже, понякога си много упорита!
— Благодаря — отвърна тя. — Казвали са ми, че това е едно от най-привлекателните ми качества.
— Кой ти го е казвал?
— Наистина ли искаш да знаеш?
Таурусът пое по мъгливите улици. Жълтите светлини от уличните лампи правеха нощта да изглежда още по-тъмна. Скоро спряха пред дома й и Лекси отвори вратата.
— Изчакай ме тук — каза и прибра косата зад ушите си. — Връщам се след минута.
Той се усмихна и прие нервността й за добър знак.
— Имаш ли нужда от моя ключ, за да отвориш вратата? С удоволствие ще ти услужа.
— Не се мислете за толкова специален, господин Марш. Майка ми също получи ключ от града.
— Пак ли „господин Марш“? Тъкмо си мислех, че се разбираме толкова добре.
Тя излезе от колата и в желанието си последната дума да е нейна, побърза да затвори. Джеръми се засмя и си помисли, че двамата всъщност доста си приличат. Не можа да се въздържи, натисна бутона за сваляне на стъклото откъм нейната страна и извика: