Огнена

Правя го за Делс, казваше си, когато силите и да изтезава се изчерпваха и се вцепеняваше от срам и страх. Правя го, за да защитя Делс от онези, които искат да го унищожат.

— Според мен при война на три фронта — обясни затворник, когото бяха хванали да краде саби и ками за Джентиан, — кралят има числено превъзходство. Не мислите ли така, милейди? Знае ли някой със сигурност колко войници има Майдог?

Този мъж непрекъснато се отскубваше от хватката й, ту учтив, приятен и отнесен, ту с бистър ум, разтреперан от ужас и решен да се освободи от веригите, пристягащи глезените и китките му.

Тя побутна съзнанието му, да го насочи от ненужните догадки към това, което наистина знае.

— Кажи ми за Майдог и Джентиан. Смятат ли да нападнат това лято?

— Не знам, милейди. Чувал съм само слухове.

— Знаеш ли колко войници има Джентиан?

— Не, но купува безброй саби.

— Какво означава „безброй“. Бъди по-точен.

— Не знам точно — отговори честно той, но умът му пак започна да й се изплъзва и да осъзнава истинското си положение в тази стая. — Не искам да говоря повече — заяви ненадейно, втренчен ужасено в нея. — Знам какво си. Няма да ти позволя да ме използваш.

— Не ми харесва да те използвам — отрони изморено Файър, разрешавайки си, поне за миг, да изрече гласно мислите си.

Той се загърчи и заизвива китки. Накрая се отпусна задъхано на стола, изтощен и просълзен. Тя свали шала и косата й се спусна по раменете. Яркият цвят го стъписа, той я зяпна смаяно и в същия момент тя сграбчи отново съзнанието му.

— Какви слухове си чувал за кроежите на бунтовните лордове?

— Чух, милейди — преобрази се пак той, лъчезарно усмихнат, — че лорд Майдог иска да стане крал на Делс и Пикия. После щял да използва пикийските кораби, за да кръстосва морето, да открива нови земи и да ги завладява. Един пикийски бракониер ми го каза, милейди.

Усъвършенствам се, помисли си Файър. Научавам всички евтини трикове.

Мускулите на съзнанието й също обръгваха. Упражненията ги правеха по-бързи, по-силни. По-лесно — дори по-неусетно и по-удобно — налагаше волята си.

След някои разпити тя клякаше с лице към стената, с гръб към стражите, със затворени очи, копнеейки отчаяно да я оставят сама. Струваше й се, че усамотението ще й помогне да приеме по-лесно изострянето на уменията й, да ги уравновеси с дълбокото си безпокойство.

Мечтаеше да открие нещо полезно, нещо наистина важно. Това също щеше да я улесни. Научаваше обаче само мъгляви планове за нападения — някъде, някога в близкото бъдеще; долавяше мъглява злонамереност срещу Наш и Бриган, а от време на време и срещу нея. Мъгляви скоротечни промени в съюзническите лагери, които бързо се видоизменяха отново. Подобно на Гаран, Клара и всички други тя очакваше да открие нещо ясно, голямо и коварно, което да послужи като призив за действие.