Тим Талер или продаденият смях
- Автор: Крюс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Дилов
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Тим Талер или продаденият смях». Краткое содержание книги:
— Бароне!
— Да, моля?
— Държите ли на акциите от параходното дружество?
Лефует изпитателно го погледна, но нито мускулче не трепваше по лицето на юношата. Шумът на един от оживените булеварди се приближаваше към тях. Най-после баронът се обади с онова равнодушие, което издаваше вълнението му:
— Това параходно дружество представлява мъничката перла, която още липсва в короната на моето морско царство. Общо взето, не е кой знае каква значителна работа, но както казах, би била едно хубаво закръгляне на цялото.
Когато баронът вмъкваше в речта си както сега, дребни и по същество излишни обрати и изрази, означаваше, че говори за важни за него неща. Тим знаеше това и мълчеше в очакване на въпроса, който неизбежно щеше да дойде. Той не закъсня:
— Какво искате срещу акциите, господин Талер?
Тим бе обмислил вече отговора си:
— Дайте ми някоя малка, но солидна параходна фирма в Хамбург, която да не принадлежи на вашата компания.
— Надявам се, че не искате да ми правите конкуренция, господин Талер. Това ще рече да режете клона, на който седите!
— Не, бароне, представям си някоя работа, с която нашата компания не се занимава. Може би крайбрежния превоз в Хамбург.
Баронът се наведе към шофьора:
— Кое, по ваше мнение, е най-доходното предприятие от крайбрежното плаване тука?
Шофьорът помисли известно време и отвърна:
— „ХХП“ — Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз. Шест кораба. Целогодишна туристическа линия. Собственост е на семейство Денкер.
— А къде мога да намеря господин Денкер?
Шофьорът погледна ръчния си часовник.
— Сега е сигурно в главната си кантора. На пристанището. Кей шести.
— Откарайте ни до шести кей и ни почакайте. Ако трябва сега да платя…
— Не е нужно — измърмори шофьорът и отново на Тим се стори, че е чувал вече някъде тоя глас.
Близо до пристанището колата бе принудена да почака на едно кръстовище доста дълго зелената светлина на светофара. Тим видя пред себе си кранове и мачти — една гравюра от черни отвесни линии върху гълъбовосиньото септемврийско небе. Макар прозорецът да бе затворен, той сякаш усещаше миризмата на пристанището: мириса на сол, на катран и на гниещи водорасли.
Тая миризма, която засега беше повече работа на въображението му, го изпълни със спомени. От това пристанище той бе тръгнал по петите на барона. Тук бе започнал своя лов, отвел го в една объркваща и непроходима джунгла — лов без плячка. Сега момчето се озоваваше отново в началото. А плячката, която не бе успяло само да застигне, то се надяваше да улови сега заедно със своите приятели.
Един от крановете размахваше из въздуха огромен сандък, на който бе нарисувана палма. Тим бегло я зърна, защото наблюдаваше минувачите. Надяваше се да види сред тях Джони или Крешимир, или господин Рикерт. Та нали те принадлежаха към тая картина от кранове и мачти, към тая гора, в която цъфтяха разноцветни знамена! Но никой от тримата не се появи. А той не знаеше дали изобщо ще успее да ги намери.
Баронът също бе гледал мълчаливо към пристанището, докато чакаха пред светофара. Но той не мечтаеше, а със зорки очи следеше големия сандък с нарисуваната палма — знаеше, че товареха маргарина „Палмаро“.
Из по-нататъшния път мислите и на двамата се отправиха към параходната фирма, която възнамеряваха да купят, към „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“. Мислите на Лефует можеха да се съберат в трите думички: „една добра сделка!“.
Мислите и чувствата на Тим бяха по-необхватни. Потиснатостта му се разведряше леко от надеждите, увереността му пък леко се свиваше пред една боязън. Самата параходна фирма му беше напълно безразлична; той държеше само за едно-единствено нещо на тоя свят — за своя смях, за свободата си. Но беше принуден да изтърпи тая книжна битка за богатства, която наричаха сделки. Щом самият не можеше да пренесе нищичко от всичките свои богатства оттатък, в новия живот, нека поне неговите приятели извлечаха някаква полза от тях. Тая фирма трябваше да стане част от неговото „благодаря“ — ако изобщо получеше онова, за което искаше да се отблагодарява.
Таксито спря най-после пред кей шести. Двамата слязоха и се отправиха към главната кантора на ХХП, където старият господин Денкер, собственикът, за тяхна голяма изненада ги прие с отворени обятия.
— Ама това е наистина много странно съвпадение, господа! — възкликна той. — Аз тъкмо си мислех, че не е зле да продам фирмата си, и вие идвате в кантората ми. Много странно наистина!