Новолуние

— Хайде да се разходим — каза Карлиньос Корта и даде знак на екипа си да го последва нагоре по рампата. Марина пристъпи навън, на повърхността, без да почувства някаква особена промяна — не усети нито някаква коренна разлика между затвореното помещение и уж великия простор отвън, нито дори се впечатли от голата земя и пустото небе. Хоризонтът пред тях беше видимо извит. Карлиньос поведе екипа по един обръч, дълъг около километър и маркиран със светлоотражателни въжета. Стотици новополунчени бяха вървели по този път — стъпки от ботуши се открояваха върху море от по-стари и още по-стари стъпки. Беше пълно със следи от хора и гуми, както и с деликатните, мънички вдлъбнатинки, които оставяха роботите, докато вървяха или се катереха. Реголитът приличаше на колаж, съчетал в себе си всяко пътешествие, на което някога бяха поемали по повърхността му. Беше много грозен. Подобно на всяко дете, което за пръв път получи бинокъл, Марина го беше обърнала към Кинг Донг11: един огромен член, дълъг около сто километра, който работниците по инфраструктурата в Морето на дъждовете бяха очертали по повърхността с помощта на отпечатъците от ботушите и гумите си. Очертанията бяха размити от следите, оставени от следващите екипи, още преди петнадесет години. Марина се съмняваше, че бе останало нещо от веселото, майтапчийско настроение, царяло преди време.

После обърна поглед нагоре и се закова на място.

Половин Земя беше надвиснала над Морето на Изобилието. Марина никога не беше виждала нещо по-синьо или по-истинско. Атлантическият океан се беше ширнал през полукълбото. Успя да различи западното крайбрежие на Африка и острия рог на Бразилия. Можеше да види бурите, които се завихряха над океана, привлечени от Карибско море, над което се сгъстяваха и превръщаха в силуети на зверове и чудовища. После се завихряха по продължението на Гълфстрийм към скритите отвъд хоризонта брегове на Европа. На изток се вихреше циклон. Марина лесно различаваше спираловидната му форма и окото в средата му. Синьо и бяло. Нямаше и следа от зелено, но Марина никога не беше виждала нещо по-живо от това. Когато бе дошла на орбиталния космически кораб на ВТО, тя беше видяла Земята от илюминатора и се беше удивила от великолепието, което се ширеше пред нея — дългите облаци, бавно въртящото се кълбо на планетата, линията на изгрева, която напредваше по ръба ѝ. По време на първата половина от орбитата, тя беше наблюдавала как Земята се отдалечава, а по време на втората — как луната се стопява. Но никога досега не беше виждала Земята от Луната. Планетата беше надвиснала в небето, несравнимо по-огромна, отколкото Марина си я беше представяла, и все пак — толкова ужасно далеч. Беше ярка, необятна и недостъпна — напълно недосегаема. Съобщенията ѝ стигаха до семейството ѝ на повърхността за една секунда и четвърт. „Това е твоят дом, а ти си безкрайно далеч от него“, сякаш казваше пълната Земя.