Златното рандеву
- Автор: Маклин Алистер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Хени Конова
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Златното рандеву». Краткое содержание книги:
— Върнете се в леглото — ми изкомандува Марстън. — Това е лудост. Ще трябва да лежите по гръб поне и другата седмица.
— Добрият, славен Тони Карерас — казах аз. Наистина се чувствувах леко замаян. — Умният Тони! Той го измисли. Спринцовката, докторе. Болкоубиец за бедрото. Наблъскайте ме здраво. Знаете, както инжектират футболист с контузен крак преди мач.
— Никой футболист не е излизал някога на терена с три рани от куршум в крака си — мрачно заяви Марстън.
— Недейте, доктор Марстън — каза настойчиво Сюзън. — Моля ви, недейте. Той положително ще се убие.
— Боцмане? — запита Марстън.
— Инжектирайте го, сър — рече тихо боцманът. — Мистър Картър най-добре знае.
— Мистър Картър най-добре знае! — имитира го вбесена Сюзън. Пристъпи до боцмана и впери поглед в него. — Лесно ви е на вас да си лежите и да казвате, че той знаел най-добре. Няма вие да излезете и да се пребивате, да бъдете застрелян или да умрете от загуба на кръв.
— Не аз, мис — усмихна и се боцманът. — Мен не можете ме накара да рискувам така.
— Прощавайте, мистър Макдоналд. — Тя се отпусна уморено на леглото му. — Толкова ме е срам. Зная, че ако кракът ви не беше строшен… но вижте го него! Не може дори да седи изправен, камо ли да ходи. Ще се убие, казвам ви, ще се убие!
— Възможно е. Но тогава само ще избърза с около два дни, мис Биърсфорд — каза тихо Макдоналд. — Аз зная, мистър Картър знае. Двамата знаем, че никой на „Кампари“ няма да живее дълго… освен ако някой не направи нещо. Сигурно не мислите, мис Биърсфорд — продължи той натъртено, — че мистър Картър го прави ей тъй на, просто за удоволствие?
Марстън ме погледна с бавно присвиващо се лице. — Вие и боцманът сте разговаряли? Говорили сте за нещо, което аз не зная?
— Ще ви кажа, като се върна.
— Ако се върнете. — Той влезе в диспансера, върна се с една спринцовка и ми инжектира някаква бледа течност. — Правя го, против волята си. То ще притъпи болката, в това не се съмнявам, но същевременно ще допринесе да пресилите крака си и да го увредите за постоянно.
— Нищо не е така постоянно, както да си мъртъв. Щ Закуцуках към диспансера, измъкнах костюма на стария Биърсфорд от купа одеяла, донесени от Сюзън, и го облякох възможно най-бързо, възпрепятстван от болния крак и люшкането на „Кампари“. Тъкмо вдигах яката и забождах реверите един върху друг с безопасна игла, когато влезе Сюзън. Тя ми заяви с учудващо спокоен глас:
— Стои ви много добре. Само палтото ви е малко тясно.
— Дяволски по-добре, отколкото да марширувам по горната палуба посред нощ, облечен в бяла униформа. Къде е черната рокля, за която ставаше дума?
— Тук. — Сюзън я измъкна от най-долното одеяло.
— Благодаря. — Погледнах етикета. Баленсиага. Хубава маска щеше да стане. Улових подгъва на роклята с двете си ръце, погледнах я, видях кимването и се залових да разпарям — един бод, един долар. Разпрах един груб квадрат, сгънах го на триъгълник и го увих около лицето си, точно под нивото на очите. Ново разпорване и нов квадрат, с който увих главата и челото, докато останаха да се виждат само очите ми. Бледия проблясък на ръцете можех винаги да прикрия.
— Значи нищо няма да ви спре? — каза настойчиво тя. — Не бих казал това. — Отпуснах се малко повече на левия крак, използувах въображението си и си казах, че вече почва да изтръпва. — Много неща могат да ме спрат. Всеки един от четиридесет и двамата, въоръжени с карабини и автомати, може да ме спре. Ако ме видят.
Тя се загледа в останките на Баленсиага.
— Отпорете тогава едно парче и за мен, щом сте се заловили.
— За вас? — Погледнах я. Беше силно пребледняла. — За какво?
— Идвам с вас. — Посочи дрехите си — тъмносин пуловер и джинси. — Не беше трудно да се досетя, защо ви е костюмът на татко. Сигурно не мислите, че съм облякла тези дрехи просто ей така?
— Не мисля. — Отпорих още едно парче Ето ви го. — Добре — Застана с парчето в ръка. — Добре, просто така, е?
— Каквото поискахте, нали?
Тя ми отправи един старомоден поглед отдолу нагоре, поклатя глава и превърза парцала. Влязох с накуцване в лазарета, следван от Сюзън.
— Къде отива мис Биърсфорд? — рязко ме запита Марстън. — Защо е сложила тази качулка?
— Идва с мен — казах аз. — Това е по нейно желание.
— Идва с вас? И вие и позволявате? — Той се беше ужасял. — Но тя ще загине!
— Съвсем възможно — съгласях се аз. Нещо, вероятно упойката, оказвате странен ефект на главата ми: чувствувах се крайно апатичен и много спокоен. — Но както казва боцманът, какво са два дни по-рано? Нуждая се от още един чифт очи, от човек, който може по-бързо и по-леко да разузнава, най-вече от бдителност. Дайте ни едно от фенерчетата ся, докторе.