Дневникът на пирата
- Автор: Беннет Чарльз Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Чарлс Мун Бенет е роден през 1899 година в град Кентърбъри — Англия. Като прибавим и факта, че е членувал в обществото ни английските учители, това е почти всичко, което е известно за неговата съдба. За разбиранията и убежденията му обаче може да почерпим богати сведения от неговите книги. През 1934–35 година са излезли на български език романите му: „Адмирал Морган“, „Бунтовният остров“ „Педро от «Черна смърт»“ и „Двойникът на капитан Грим“, чието оригинално заглавие е „Дневникът на пирата“. Като писател Бенет има безспорен принос в развитието на морско-приключенския жанр. Романът, който предлагаме на нашите читатели, е написан в синхрон с най-добрата приключенска традиция, изпълнен с напрежение, героизъм и екзотика. Своеобразен е с това, че не романтизира пиратството, а го представя откъм неговата жестока и грозна страна. В настоящото ново издание на „Дневникът на пирата“ пропуските и грешките от предишния превод са поправени, езикът е осъвременен. Вярвам, че то ще достави удоволствие на любителите на хубавата приключенска книга.
— Искрено съжалявам, че те въвлякох в това — казах аз на Лен Григс, но той се отнесе пренебрежително към страданията си.
— Нали сме другари? — рече той. — Пък и още не сме умрели. Капитанът може да възвърне разсъдъка си, когато се свести, и тогава ще можем да го убедим да ни закара като пленници в Санта Галма.
Уви, напразна надежда! Около два часа след зазоряване се чу ужасният смях, който така бе късал нервите ви предишната вечер, и това послужи да ни извести появяването на капитана на палубата.
— Къде е моят враг? — кресна той, като се оглеждаше. — Аха! — възкликна, когато ме съзря. — Най-после ще си отмъстя!
Впусна се към мен като диво животно с безумен гняв в очите и пяна на устата. Дори когато дереше лицето ми с нокти, аз го съжалих, че скръбта бе помътила толкова мозъка му, пък виновник за смъртта на сина му бях аз.
— Не зная за какъв ме смятате — успях да избъбря, преструвайки се на спокоен, — но знам, че не съм извършил нищо, с което да заслужа това.
Думите ми явно проникнаха в неговия разстроен мозък, защото той отстъпи крачка назад и ме изгледа лукаво.
— Значи ти не си пиратът, така ли? — подсмихна се подигравателно. — И не си пратен в ръцете ми, за да си отмъстя, така ли? — И избухна в сатанинския си кикот, а пръстите му се прегънаха като нокти на хищна птица, когато се приготви да задере отново лицето ми.
— Пиратът имаше само едно око — обади се един човек от екипажа му. Моряците ни бяха наобиколили и наблюдаваха лудия си капитан; изглежда, и този човек като останалите не беше убеден, че сме пирати. Капитанът се извърна светкавично към него.
— Кой казва това? Значи не си убеден, понеже има две очи, а? Ей сега ще оправим това.
Той се обърна пак към мен и ме обзе ужасен страх, че се готви да извади окото ми. Ако такова беше намерението му, гласът на друг човек от екипажа ме спаси.
— Лепни едно черно парцалче на илюминатора му, капитане, и веднага ще видим дали е пиратът или не.
Предложението бе изпълнено. Аз отново бях принуден да играя ролята на Едноокия, а вярвах, че съм я изоставил.
— Убедихте ли се сега? — запита капитанът, като се завъртя към тях. Разнесе се единодушно ръмжене в знак на съгласие, примесено с ругатни, с които ме обсипаха заради мъртвите си другари.
— А сега иде ред и на отмъщението! — извика капитанът. — Кой ще услужи на капитана си с нож? И то остър. Искам да го забия дълбоко в черното му сърце!
Предложиха му десетина ножа. Един по един той опитваше острието им с върха на палеца си и един по един ги слагаше настрана, докато стигна до ножа на стария Стан. Взе го, опита го, подсвирна от задоволство, опита го пак, после се обърна към мен.
— Ти донесе смърт на сина ми — каза той. — Да видим готов ли си да посрещнеш същата участ.
Като се изключи първоначалното му яростно нахвърля-не срещу мен, сега лудият капитан беше сравнително спокоен в движенията си, което го правеше още по-зловещ в моите очи. Изтръпнал и уморен от толкова дългото стоене завързан здраво, аз бях почти сломен душевно. Криво-ляво успях да събера колкото кураж ми бе останал, благодарение на което можах да застана смело срещу капитана, когато той взе да се приближава с бавни, но застрашителни крачки.
Капитанът задържа голото острие точно пред непокритото ми око, после сложи ръка на ризата ми. Едно силно дръпване и дрехата се разцепи на две, оставяйки голите ми гърди готови за ножа.
Моят мъчител допря ухо до гърдите ми.
— Слушай как бие сърцето ти — каза той. — Туп! Туп! Туп! Туп! Отмерено като тракане на шпил15. Ами когато върхът на този нож стигне до сърцето ти, а? Тогава то ще спре, нали, и ще престане да бие? Ти ще умреш, ще умреш, ще умреш… като моя син, когото уби, ти… — И с лош епитет на устните вдигна ножа.
— Прав си, удряй! — извиках аз съвсем невъзмутимо. Бързата смърт щеше да ме избави от мъчителната болка. Но думите ми възпряха удара му.
— Аха! — каза той, потупвайки се лукаво по челото. — Искаш бърза смърт, така ли? Но не. Тя ще бъде бавна, бавна, бавна, та очите ми да се наслаждават на мъките, на които ще те подложа.
Капитанът се ухили глупаво в лицето ми, после ме заплю. Виждах, че настроението му е променливо като самото море. Всеки миг той можеше да ми нанесе смъртоносен удар, макар че в моментите на просветление искаше да остана жив — и да страдам.
15
Шпил — корабен механизъм за навиване на котвените вериги и вързаните въжета. — Б. пр.