Ръката на сатаната

Пусна монетата в процепа и набра номера. В кабината беше горещо, но това не го притесняваше. Чу два пъти сигнала свободно, който след това бе прекъснат от леко изщракване.

— Дом за отдих, добър ден.

Томаш разпозна гласа на жената, която бе отговорила, и не можа да сдържи усмивката си. Колко хубаво бе да чуе приятелски глас в ситуацията, в която се намираше в момента.

— Мария Флор? Обажда се Томаш Нороня, как сте?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза.

— Професор Нороня! — накрая възкликна директорката на дома с изненада. — Признавам, че… — Тя се поколеба, сякаш нямаше да довърши мисълта си. — Видях ви… видях ви в новините.

— Не им вярвайте — побърза да изясни Томаш. — Това е едно ужасно недоразумение, което в момента се опитвам да разреша. Можете да сте сигурна, че не съм убиец.

Томаш чу въздишка на облекчение от другата страна на линията.

— Нямате представа как си отдъхнах, като чух тези думи — сподели тя, а гласът й внезапно стана по-мек. — Не знаете какъв шок преживях, когато видях новините снощи. Не можех да повярвам! Струваше ми се… не знам, че светът е полудял…

Мария Флор говореше така, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й, с глас, преливащ от симпатия и топлота. Дори създаваше впечатлението, че двамата са близки отдавна, че го познава добре и по гласа му разбира, че й казва истината.

— Положението е ужасно — оплака се Томаш. — Убиха приятеля ми и сега ме обвиняват, че аз съм го извършил.

— Не е за вярване! — възкликна тя. — Добре ли сте, професоре?

— Доколкото е възможно — отвърна той. — Моля, наричайте ме Томаш. Мислех, че вече сме се разбрали.

— Добре… Томаш.

— Вижте, исках да разбера как е майка ми. Как се справя тя?

— Следя приема на лекарствата и тази сутрин забелязах подобрение. Поговорихме си малко за времето — нещо, което преди не се случваше.

Томаш си пое дъх, събирайки кураж да подхване въпроса, който всъщност го интересуваше.

— Знаете ли, колкото до плащането на таксата за нея… в момента нямам достъп до спестяванията си, както сигурно се досещате. Дали не може да изчакаме още малко?

От другата страна на линията настъпи неловко мълчание, което не предвещаваше нищо добро.

— Когато ви видях в „Тележурнал“, аз предвидих този проблем и реших на своя глава да разговарям със собствениците на дома.

— И… какъв е резултатът?

— Съжалявам, но те казаха, че не могат да направят изключение. Липсващата сума трябва да бъде изплатена до четвъртък вечерта.

— Но това е утре!

— Знам. — Мария Флор замълча смутено. — Наистина настоявах, повярвайте ми…

Стиснал телефонната слушалка, Томаш опря чело в стъклото на кабината и отчаяно впи пръстите на свободната си ръка в скалпа си; възможностите му бързо се изчерпваха — без работа и с полицията по петите си той не виждаше начин да разреши проблема. Как е възможно целият му живот да рухне за толкова кратко време?

— Ами сега? — прошепна в слушалката. — Какво ще правя?