Живот след живота

Явно в гласа й имаше толкова отчаяние и молба, че кучешката душа не издържа. Дружка плавно се надигна, постави предните си лапи на коленете на Настя и започна да я ближе по лицето. От умиление Настя едва не се разплака.

— Благодаря ти, добра ми Дружке, ти ме съжали, ти ме разбираш — нареждаше тя и галеше кучето по шията и гърба. — В този град никого си нямам освен теб. Я да те почерпя с една наденичка и ще те водя вкъщи, а? Честно казано, тази наденичка я отмъкнах от заведението, за да те поглезя утре, но ти днес изслуша безропотно такъв поток от глупости, че ти се полага награда за търпението. Всъщност много ми помогна — в главата ми цареше такава бъркотия, а като изговорих всичко на глас, мислите сякаш взеха да се подреждат. Да вървим в кухнята, там съм скрила наденичката за теб, вкусна наденичка, дебела, сочна наденичка!

Наденичката беше унищожена с мляскане, скимтене и очевидно удоволствие, след което Дружка послушно позволи да й закачат каишката на нашийника и да я отведат в менажерията. Настя успя да стигне там преди десет часа, така че не се наложи да иска ключове от охраната.

— Лягай си, Дружке — ласкаво каза на кучето и пусна резето на клетката. — Утре пак ще дойда. Ще идем да се разходим, после ще те поканя на гости и ще те нагостя с нещо вкусничко.

Кучето стоеше до решетката и нямаше намерение да си ляга. Притискаше хълбок до пречките и се опитваше да близне ръката на Настя.

— Господи, какво сърце трябва да има човек, за да те напусне — простена Настя. — Изцеждаш всичките ми душевни сили. Хайде де, Дружке, хайде, миличка, пусни ме, и аз трябва да спя, и ти трябва да си легнеш. Хайде да се разделим до сутринта.