Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

— Това, което разказахте дотук, е доста интересно — обади се Холмс, когато нашият посетител замълча, за да поосвежи паметта си с голяма щипка енфие. — Моля, продължавайте!

— В канцеларията имаше само два дървени стола и една чамова маса, зад която седеше дребен човек с коса, по-огненочервена и от моята. Разменяше по няколко думи с всеки влязъл кандидат и набързо го отпращаше, като му намираше някакъв недостатък, противоречащ на условията. Явно не беше така лесно човек да се добере до примамливото място. Когато дойде нашият ред, дребничкият човек ме посрещна далеч по-приветливо, отколкото останалите. Дори затвори вратата, за да не влизат други хора, та да проведем разговора на спокойствие. „Това е господин Джейбс Уилсън — представи ме моят помощник, — който желае да заеме свободното място в клуба.“ „И е напълно подходящ за него, защото отговаря на изискванията — отвърна дребничкият. — Отдавна не съм срещал човек с истински огненочервена коса.“ Отстъпи крачка назад, наклони глава и така се загледа в косата ми, че аз се почувствах крайно неловко. После се втурна внезапно към мен, стисна ми ръката и най-сърдечно ме поздрави. „Няма място за двоумение — рече той. — Вярвам, че ще ме извините обаче, ако първо взема някои предохранителни мерки.“ При тези думи сграбчи косата ми с две ръце и започна така да я тегли, че накрая изкрещях от болка. „Виждам, че очите ви се насълзиха — каза дребничкият и ми пусна косата, — значи всичко е редовно. Налага се да бъдем бдителни, нали разбирате. На два пъти се опитаха да ни излъжат с перуки и веднъж с боя. Ако ви разкажа с какви мошеници съм се сблъсквал, ще загубите доверие в човешкия род.“ Той отиде до прозореца и се провикна с пълно гърло, че мястото е попълнено. Отдолу се надигна разочарован ропот и тълпата започна да се разпръсква в различни посоки, докато накрая останахме само двама червенокоси — аз и чиновникът. „Казвам се Дънкан Рос — представи ми се дребничкият — и съм един от попечителите на имуществото, което ни предостави нашият уважаван благодетел. Женен ли сте, господин Уилсън? Имате ли семейство?“ Отговорих, че съм вдовец без деца, а той смръщи леко чело и рече: „Колко жалко! Това е сериозна пречка. Жалко наистина, че не сте женен. Клубът има за цел не само да подкрепя материално червенокосите, но и да допринася за увеличаването на техния брой. А при вас, след като не сте задомен, условието няма да може да бъде напълно спазено.“ Усетих силно разочарование, господин Холмс, защото си помислих, че това ще стане причина да не получа мястото, но той, след като размисли няколко минути, ме увери, че ще гледа да уреди работата. „При друг случай — рече той — това обстоятелство би се оказало фатално, но за човек с толкова рядко срещан цвят на косата сме длъжни да направим известна отстъпка. Кога ще можете да поемете новите си задължения?“ „Затруднен съм да ви отговоря незабавно, тъй като не мога да изоставя напълно малкото си предприятие“ — отвърнах аз. „О, не се безпокойте за това, господин Уилсън — услужливо се намеси Винсънт Сполдинг, — мисля, че ще успея да се справя с работата вместо вас.“ „В кои часове ще бъда зает?“ — попитах аз. „От десет до два.“ В заложните къщи, както знаете, господин Холмс, най-голям оборот става вечер, и то главно в четвъртък и петък, преди получаване на надниците, затова нямаше да ми бъде неудобно да използвам сутрините да припечеля допълнителното възнаграждение. Бях сигурен и в способностите на моя помощник и знаех, че ще върши работата добре и без мен. „Удобно ми е да идвам в тези часове — отвърнах. — А какво ще бъде заплащането?“ „Четири лири на седмица.“ „И какво ще работя?“ „О, работата ви ще бъде съвсем номинална.“ „Какво разбирате под номинална работа?“ „Ще трябва неотлъчно да стоите в клуба или поне в сградата. Излезете ли дори за малко, ще загубите мястото. В завещанието това условие е упоменато изрично. Преди всичко от него ще зависи бъдещото ви положение.“ „Е, четири часа на ден няма да ми е толкова трудно да издържа.“ „И запомнете, никакви оправдателни причини не се признават — нито болест, нито някаква важна работа. Стоите си на мястото, иначе загубвате службата.“ „А с какво по-точно ще се занимавам?“ „Ще преписвате «Енциклопедия Британика». Ето ви първия том. Сам ще си набавите мастило, перо и попивателна хартия, а ние ви осигуряваме тази маса и този стол. Готов ли сте да започнете от утре?“ „Разбира се“ — отвърнах. „В такъв случай, довиждане, господин Джейбс Уилсън, и ми позволете още веднъж да ви поздравя за доходното място, което имахте щастието да спечелите.“ Изпрати ме с поклон от стаята и аз си тръгнах с моя помощник толкова радостен, че не намирах думи, за да изразя приповдигнатото си настроение. През целия ден случилото се не ми излизаше от ума, вечерта обаче въодушевлението ми взе да спада. Започнах да се съмнявам дали зад цялата тази работа не се крие някаква шега или измама. Трудно ми беше да повярвам, че някой може да завещае цялото си състояние за основаването на подобен клуб, който да пилее парите за такова безполезно нещо, като преписването на „Енциклопедия Британика“. Винсънт Сполдинг всякак се стараеше да ме насърчи, но когато дойде време да си лягам, вече твърдо бях намислил да се откажа. На сутринта обаче все пак реших да отида и да видя какво ще стане. Купих за едно пени шише мастило и с паче перо и седем листа хартия голям формат се отправих към „Поупс корт“. За моя изненада и задоволство всичко бе според уговорката. Масата беше приготвена за писане и господин Рос беше там, за да се увери дали ще дойда навреме. Нареди ми да започна от буква „А“ и си излезе, но минаваше от време на време да види как ми върви работата. В два часа дойде да ми каже, че мога да си тръгвам, похвали ме, че съм успял да препиша толкова много, излязохме и той заключи вратата на канцеларията. Така продължих да ходя всеки ден. В събота господин Рос ми наброи четири златни лири — надницата ми за изтеклата седмица. Мина още една седмица и още една. Всяка сутрин ходех в десет и си отивах в два. С течение на времето работодателят ми започна да минава само по веднъж за цялата сутрин, докато изобщо престана да идва. Аз, разбира се, не смеех да напусна нито за миг помещението, защото не бях сигурен дали все пак няма да се появи, а службата много ми харесваше, пък ми носеше и добър доход, та не исках да рискувам да я загубя. Така изтекоха осем седмици, бях преписал вече статиите за абатството, артилерията и архитектурата, за Атика и се надявах с това усърдие скоро да стигна до буква „Б“. Доста се бях охарчил за хартия и бях изписал толкова много листове, че вече едва се побираха на полицата. И изведнъж всичко свърши.