Русалката [bg]

Стъпките вече бяха близо. Тя се вторачи в старата дървена врата, която сама беше шлайфала и боядисала преди, както й се струваше, цял един живот. Първоначално вратата не помръдна и тя отново си помисли, че може би мозъкът й си прави шеги, че туморът се е разпространил дотолкова, че вече не може да мисли ясно и да възприема реалността такава, какво е.

Но после вратата бавно се отвори. Някой стоеше от другата страна и я буташе. Тя извика за помощ толкова високо, колкото можеше, за да запълни ужасяващата тишина. Когато вратата се отвори изцяло, тя млъкна. А човекът на прага заговори. Гласът й беше познат, но все пак чужд и тя присви очи, за да вижда по-добре. Дългата, черна коса я накара инстинктивно да докосне главата си и да се увери, че жълтият шал е на мястото си.

– Какво... – каза тя, но фигурата сложи пръст на устните си и тя замълча.

Отново чу гласа. Сега идваше от ръба на леглото, говореше близо до лицето й, изричаше такива неща, че на Лисбет й се искаше да запуши уши. Клатеше глава, не искаше да слуша, но гласът продължаваше. Беше омагьосващ и безмилостен. Разказваше история и нещо в интонацията и в начина, по които се разгръщаше разказът, я убеди, че думите са истина. А тази истина беше повече, отколкото можеше да понесе.

Слушаше, вцепенена. Колкото повече научаваше, толкова повече отслабваше хватката, с която се бе вкопчила в живота. Времето й бе изтекло, крепяха я само волята и най-вече любовта и вярата в него. Сега това й бе отнето и тя отпусна хватката. Последното, което чу, бе гласът. После сърцето й се пръсна.