Шепнещите [bg]

Сега бяха вече толкова близо до целта, а Проктър едва не бе провалил всичко. Е, ако питаха Тобаяс, Проктър можеше да си стои тук и да се напива до смърт. Бе съобщил, че се отказва от своя дял от окончателната печалба, искал само тези неща да се махнат. Тобаяс с радост щеше да се придържа към това му желание. Отне му повече от час, докато качи всичко в камиона. Две от статуите бяха особено тежки. Наложи му се да използва макарата и въпреки това беше трудно.

Остави златната кутия за накрая. Докато я вдигаше от масата, му се стори, че вътре нещо се движи. Наклони я внимателно, като се ослушваше за някакви признаци на движение, но не чу нищо. Знаеше, че частиците кост са напъхани в дупки, издълбани в метала, и закрепени на мястото им с жиците. Бездруго онова, което бе усетил, не беше движение на кости, а осезаема промяна в разпределението на тежестта отдясно наляво, сякаш вътре пълзеше някакво животно.

После всичко премина и кутията изглеждаше отново нормална. Той я занесе до камиона и я сложи редом с два стенни орнамента. По пода се търкаляха остатъци от храна за животни и разпокъсани чували, но бе направил каквото беше по силите му, за да почисти. Повечето чували бяха все още годни и той ги беше използвал като допълнителна опаковка за артефактите. Трябваше да предложи на клиента в южен Портланд някаква история, както и компенсация, но щеше да се справи и с едното, и с другото. Заключи фургона и се качи в кабината. Внимателно подкара на заден ход към гората, за да обърне и да потегли обратно. Сега беше с лице към мотела. Чудеше се дали Проктър не е там, долу. Все пак камионът му бе още тук, което означаваше, че и самият той не си е заминал. Може би нещо му се беше случило. Може да беше паднал.

После си помисли отново за съкровищата, оставени на показ в хижата, за усилията, които му бе коствало да ги качи сам в камиона, за болката в ръцете и лицето, която бе започнала да се връща, и за Карън, която го чакаше у дома, Карън, с нейната гладка, безупречна кожа, стегнатите гърди и меките червени устни. Нуждата да я види, да я обладае го завладя толкова силно, че почти се разтрепери.

„По дяволите Проктър — помисли. — Нека си гние тук.“

Докато пътуваше на юг, не изпитваше вина, задето не бе претърсил мотела, задето може би бе оставил ранен човек да умре в пустеещ мотел, ветеран, който бе служил на страната си, също както той й бе служил. Не му минаваше през ума, че подобно поведение не беше в неговата природа, защото мислите и желанията му бяха насочени в друга посока, а природата му вече се променяше. Всъщност промяната бе започнала от мига, когато бе зърнал кутията, готовността му да одобри убийството на Джандро и изтезаването на детектива бе само един от аспектите на тази промяна, ала сега тя щеше да се ускори силно. Само веднъж, докато преминаваше край Огъста, се почувства объркан. В главата му се появи шум като от разбиващи се вълни. В началото той го безпокоеше, но километрите се изнизваха под колелата и той постепенно започваше да го намира успокояващ, дори приспиващ. Вече не копнееше за онова питие. Искаше само Карън. Щеше да я вземе в прегръдките си и след това да заспи.