Произход. Пустинна клетва [bg]

— Леля Херит е болна — каза Ая.

Ето я причината. Най-сетне разбрах. Но ми трябваше известно време да я осмисля. Сърцето ми се сви от съчувствие, защото никой не знаеше по-добре от мен каква обич изпитва тя към леля си. Херит бе единственият настойник, когото познаваше истински, макар да боготвореше отдалеч родителите си, отдадени на науката. Докато моята връзка с татко открай време беше… хм, да речем „сложна“, нейната с леля й бе коренно различна. Херит обсипваше с нежност момиченцето, дошло от Александрия. Гордееше се с племенницата си. Погледнеше ли към Ая, по лицето й винаги се изписваше смесица от всеотдайност и обожание. Разбирах, защото понякога и аз изпитвах същото. От своя страна Ая се отнасяше към леля си с уважение и привързаност. Понякога гледаше отвисоко на съгражданите си в Сива, ала никога не я бях чувал да изрече лоша дума за Херит. Нито веднъж не бях забелязвал да проявява и капчица раздразнение или презрение към нея. Вестта, че Херит е болна, бе потресла Ая, естествено. И затова бе решила да се върне у дома.

Възможно ли беше обаче? Възможно ли беше, след като ни преследват?

Дали татко щеше да й разреши? И…

Мисълта ме порази като гръм от ясно небе.

— Чакай… Откъде знаеш? Откъде знаеш, че е болна? О, не, не си…

Тя кимна предизвикателно.

— Направих го. Исках да разбера как е. Надявах се само да й съобщя, че сме добре, и да чуя същото в отговор. Не предполагах, че ще получа лоша новина.

Главата ми пламна. В ума ми изплува заплашителният образ на татко и макар да се възневидях, почудих се какво ли ще каже той. Как ще реагира, ако открие, че Ая ни е поставила в опасност, изпращайки послания? Не беше редно обаче да ме занимават подобни мисли, нали? Ала дори без опасението, че ще предизвикаме гнева на татко, тревогата ми беше оправдана и основателна.

— Опасно е! — избухнах. — Как можа да…

Замълчах, овладях гласа си и вдишах дълбоко. Ая отстъпи крачка назад и на лицето й съзрях противоречиви чувства — непокорство, решимост, безпокойство за мен; преобладаваше обаче неотстъпчивостта.

— Връщам се вкъщи — каза спокойно тя, ала в гласа й имаше нотка гняв.

Почувствах се предаден, изоставен и уплашен, че убиецът ще ни открие и ще погуби татко, мен, нея.

— Как можа? Знаеш колко е опасен мъжът, който ни преследва!

— Искаш баща ти да те чуе ли? — отвърна тя.

Изглежда не говорех толкова тихо, колкото смятах.

— Ще разбере и без това — отсякох.

— Как? Ти ли ще му кажеш? — сряза ме тя в отговор.

Страхувах се как ще реагира той. Ядосвах се на себе си, задето се страхувам, и още повече на Ая, защото се питах дали не е права за него, за истинските му намерения. Съмненията — след като толкова се домогвах да се сближа с баща си — ме сломиха. В друг свят, в друго време, в някакво по-хубаво бъдеще, може би двамата с Ая щяхме да се посмеем над случилото се; тя ще се извини, ще каже, че е прекалила, не е съумяла да ми обясни добре какво изпитва, а аз ще отвърна: „Не, аз прекалих, бях уплашен, бях сляп. Така ми се падаше.“ И всичко ще си дойде на мястото.