Високи залози [bg]

78.

Загадъчните убийства се превръщаха в нещо като чумна епидемия, която се разпространяваше и заразяваше всеки, който я докоснеше, убивайки го намясто.

Адам Петоски се надигна внезапно на дивана. Макар и изправен, фигурата му не беше внушителна — беше висок сто шестдесет и три сантиметра. Сърцето се блъскаше лудешки в гърдите му. Нещо го стресна, нещо друго, освен ужасяващия кошмар, който го спохождаше напоследък.

Какво беше това?

Какво ставаше сега?

Апартаментът му бе тъмен, с изключение на светещия екран на телевизора. За да потърси утеха в забавния хумор на Джон Стюарт, се беше загледал в „Дневното шоу“, но неусетно бе задрямал.

Сега вървеше някаква реклама, хора се смееха и крещяха за някакво средство за отслабване. Може би тъкмо това го събуди.

Напоследък параноята беше негова постоянна спътница. От седмица не бе напускал апартамента. Компания му правеше само една космата кучка. Всички телефони бяха изключени, завесите на прозорците бяха спуснати и денем. Той трупаше боклука до задната врата — въпреки че я бе заковал с гвоздеи още от първата нощ, когато нито за миг не можа да мигне.

Защото имаше неща, които Адам Петоски знаеше — неща, които дяволски му се искаше да не знае.

Беше отвратително да работи за Тони Никълсън и приятелката му Мара, да подправя счетоводните книги и да си затваря очите за всичко. Но още по-зле беше да не работи за него и да няма ни вест, ни кост от Никълсън.

Като тази нощ, например. Стана от дивана, все още леко замаян.

Спря се пред кухнята. За стотен път тази седмица го обсеби чувството, че някой се прокрадва зад гърба му.

И тогава, преди дори да успее да се обърне — някой наистина се появи до него.

Нечии силни ръце го стиснаха за гърлото и така го издърпаха назад, че краката му едва докосваха пода. Широка лента скоч закри устата му. Чу как нападателят я скъса зад врата му, как я затегна и залепи.

— Не се съпротивлявай, господин Петоски. Ако се съпротивляваш — ще загубиш. Една здрава ръка го натисна между плешките и го подбутна към вратата на спалнята.

— Върви. Оттук.

Мозъкът на Адам Петоски пресмяташе трескаво възможностите. Той беше човек на числата, можеше да решава уравнения и да прогнозира вероятности като компютър, но точно сега трябваше да прави само това, което му нареждаше този непознат тип. Всъщност изпита някакво странно облекчение да следва нечии други заповеди след седемте денонощия в пълна самота в тази дяволска дупка.

Когато влязоха в спалнята, нападателят включи осветлението. Петоски не го познаваше — висок бял мъж, с леко посивяла черна коса. Пистолетът му беше с едно от онези удължения, които наричаха заглушители в криминалните филми.

— Събери си багажа — нареди му мъжът. — Не оставяй нищо. Дрехи, портфейл, паспорт, всичко, което ще ти потрябва за едно дълго пътуване.

Петоски не чака нова подкана, но цял порой от въпроси рукна в обърканото му съзнание още щом започна да опакова. Къде ще го заведе? Какво ще е това дълго пътуване? И как може да убеди някого, че той наистина не е имал намерение да издава каквото и да било от това, което знаеше?