Младите лъвове [bg]

— Искам… искам да ви кажа — прошепна той, — че нямах нищо против…, че ми беше приятно… Радвам се… радвам се, че можах да ви изпратя до къщи.

— Благодаря — също с шепот, но лаконично отговори девойката.

— Колко е сложно всичко това — добави Ноа и безпомощно разпери ръце. — Ако знаехте само колко е сложно… Исках да кажа, че ми беше много приятно. Наистина…

Тя стоеше съвсем близо до него — така млада и крехка, така бедна и нещастна, тъй смела и самотна… Той протегна ръце като някакъв слепец, улови нежно главата й и я целуна. Устните й бяха сочни, твърди и леко овлажнели от мъглата.

В следващия миг тя го удари по лицето и ехото от плесницата прозвуча сякаш насмешливо под каменната стълба. Страната му изтръпна леко от удара. „Толкова нежна на вид, а така силна!“ — помисли си замаяно Ноа.

— Какво ви накара да допуснете, че можете да ме целунете? — студено попита тя.

— Аз… не зная.

Той сложи ръка на страната си, за да поуспокои болката, но веднага я свали, засрамен, че проявява слабост в подобен момент.

— Аз тъй… просто ви целунах.

— Можете да си позволявате подобни волности с другите момичета, но не и с мене — остро добави Хоуп.

— Аз не целувам другите момичета — плачевно продума Ноа.

— О! Така ли? — възкликна Хоуп. — Значи, само с мен се държите така? Съжалявам, че съм ви се сторила толкова леснодостъпна.

— Не, не — рече съвсем отчаян Ноа. — Не исках да кажа това.

„О, боже мой, ако можех само да й обясня какво чувствам! Сега тя ще ме сметне за развратен безделник, готов да сграбчи първата жена, която би му позволила това“ — помисли си той и преглътна с усилие, сякаш в гърлото му бе заседнал камък.

— Моля да ме извините — едва успя да измърмори Ноа.

— Навярно вие се мислите за такъв блестящ, привлекателен и умен мъж — каза язвително Хоуп, — че всяка жена трябва да се почувства на седмото небе, щом се докоснете до нея.

— Боже мой! — Ноа отстъпи крачка назад вече съвсем ужасен, спъна се в двете стъпала, които водеха от дворчето към пътя и едва не падна.

— За първи път срещам такъв нахален, самоуверен и самодоволен младеж — продължи неумолимо девойката.

— Спрете най-после… — простена Ноа! — Не мога повече да понасям.

— А сега, мистър Акерман, ще ви кажа лека нощ — заяви хапливо тя.

— Не, не — прошепна Ноа. — Почакайте. Вие не можете току-така да си отидете.

Хоуп ядосано дръпна вратата и острият скърцащ звук на пантите отекна болезнено в ушите му.

— Почакайте — замоли се той. — Изслушайте ме…

— Лека нощ. — Тя се обърна и след миг се намери зад желязната решетка, която се хлопна с шум зад гърба й. После, без да го погледне, отвори дървената врата на къщата и изчезна от очите му. Ноа втренчи тъпо взор в двете прегради — желязната и дървената, — обърна се бавно и тръгна сломено надолу по улицата.