Младите лъвове [bg]

— Не можете ли да се приберете сама? — попита той унило. Тя стоеше пред него хубава, малко пребледняла, с измокрени от дъжда коса и палто.

— Как се осмелявате да предложите такова нещо? — с рязък и властен глас възкликна девойката. — Аз не мога да си отида сама. Тръгвайте!

Ноа въздъхна. Ето че на всичко отгоре младата жена му се бе разсърдила.

— И не въздишайте като мъж под чехъл — добави остро тя.

„Боже мой, какво се случи? — питаше се замаян Ноа. — Как попаднах в такова положение и с какво право ми говори така?“

— Добре, аз тръгвам — заяви девойката и се обърна решително, отправяйки се към станцията на подземната железница. Той я погледна с объркан израз и забърза след нея.

От мокрите дрехи на пътниците в метрото лъхаше влага и спарена миризма. Въздухът беше застоял и имаше някакъв лек вкус на желязо, а гърдестите момичета по рекламите за зъбни пасти, слабителни препарати и сутиени изглеждаха жалки и смешни в мътната светлина на прашните лампи. Останалите пътници, които се връщаха кой знае от каква работа и от какви срещи се полюляваха сънливо на мръсните жълти седалки.

Девойката седеше мълчалива, със стиснати устни. Когато трябваше да сменят влака, тя стана и излезе на платформата със същия строг и укорен израз на лицето, като остави Ноа да се влачи смутено зад нея.

Трябваше да сменят още няколко влака и да чакат дълго на пустеещите перони. През цялото време от пропуканите дъждовни тръби се стичаше вода, която капеше по мръсните сиви стени и ръждясалите железни конструкции на тунелите. „Това момиче, изглежда, живее в самия край на града — с тъпа враждебност си мислеше Ноа, — най-малко на петстотин ярда от метрото, някъде сред бунищата и гробищата!“ Бруклин — колко дълъг беше тоя Бруклин, проснат под нощния покров от Ийст Ривър до Грейвсенд Бей, от покритите с петрол води на Грийнпойнт до рововете за смет в Канърси. Бруклин, подобно на Венеция, беше ограден почти отвсякъде с вода, само че тук Големият канал беше заменен с метрото „Четвърто авеню“.