Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
Чакахме още час и два, без да се появи някакъв вестоносец. Най-сетне чак след три часа един от юмите дойде на галопиращ кон. Той съобщи, че всичко преминало по най-добрия начин и ни нареди да го последваме. Отново натовариха конете и поехме на път. В гората подминахме Санди Уелър, който се беше спрял на едно място. Беше завързал коня си наблизо и лежеше в тревата, ала щом ни видя, веднага скочи на крака и ми подвикна:
— Какво ще кажеш сега, мистър Шетърхенд? Асиендата е наша, а на теб ти остава да живееш броени часове.
Не ми се искаше да му отговарям, ала не успях да се сдържа и гневно му извиках:
— Може и твоите да са преброени! Щом се освободя ще те спипам!
— Спипай ме, спипай! — изсмя се той подир мен. — Сигурно ще е голямо удоволствие да бъда застрелян от Олд Шетърхенд.
Лесно му беше да се смее. Обаче въпреки тежкото и безнадеждно положение, в което се намирах, все пак изпитвах някакво неопределено чувство на сигурност, че съвсем скоро този човек щеше да застане пред дулото на пушката ми.
Ето че гората се спусна надолу и премина в многократно споменатата тревиста равнина, пресечена от потока, където бяхме видяли пасящите стада на асиендерото. Животните пак бяха там, обаче сега при тях стояха червенокожи пастири. Белите лежаха в тревата убити и скалпирани. Никой от тях не беше останал жив. Защо не ги бяха пощадили като всички преселници? Това ми стана ясно едва по-късно.
Спряхме на около един пушечен изстрел от асиендата. Там лежаха вързани на земята и всички немци, заради които бях брал такъв страх. При тях беше и асиендерото. Щом ме позна, той ми подвикна:
— Вие сеньор!? Че как се озовахте пак тук?
— Дойдох да ви спася, но за съжаление сам попаднах в ръцете на тези убийци. Сега признавате ли, че бях прав?
— Имахте право, но не съвсем. Това за нападението излезе вярно, ала както и сам можете да се убедите, сеньор Мелтън е невинен.
Прухильо ми направи знак с глава да погледна настрани. Там лежаха Ралф Уелър и Мелтън с вързани крака и ръце. Разбира се това беше само театър, който трябваше да докаже, че двамата нямат нищо общо с кървавото дело на индианците. Понечих да го кажа на дон Тимотео, но моите пазачи поведоха коня ми нататък и го вързаха за забито в земята колче на такова разстояние, че не ми беше възможно да разговарям с Прухильо.
Пред очите ми се разкри много оживена сцена. Портата на асиендата стоеше широко отворена и през нея непрекъснато сновяха забързани индианци, заети с изнасянето на всичко, което не беше здраво заковано или занитено. Те придружаваха дейността си с възторжени викове. Онова което мъкнеха не оставяха в непосредствена близост на портата или пред зида, а се складираше по-надалеч. Това обстоятелство ми даваше основание за определени опасения, които за съжаление по-късно се оправдаха напълно. Асиендата щеше да бъде опожарена и заграбената плячка се струпваше по-надалеч, за да не я достигнат летящите искри от огъня.
Но защо щяха да подпалят постройките? Каква ли цел преследваше мормонът, който бе подстрекателят и организаторът на кървавото дело? И това щях да науча едва по-късно. Планът му беше направо сатанински.
И друго ми направи впечатление. Прухильо с жена си се намираше сред пленниците, но не видях някой от неговите хора, които бях забелязал по време на престоя си в асиендата. Нямаше го и сеньор Адолфо, подпухналият махордомо. Всички те бяха избити и то пак по същата причина, която в този момент все още не проумявах.
Плячкосването продължи почти до обед. После събраха всички стада на север от асиендата в една открита равнина, където ги пазеха известен брой индианци. След като свършиха тази работа, те довлякоха труповете на убитите гаучоси. Внесоха ги в къщата, за да изгорят там. Скоро към небето се заиздигаха гъсти облаци дим — първо от главната постройка, а после и от по-малките къщички в двора. Чух изплашените викове на асиендерото. Жената взе да му приглася с жалните си вопли.
Но бедите на дон Тимотео не свършиха дотук. Около четирийсет юми се метнаха на конете си и в галоп се пръснаха в различни посоки. След близо половин час на изток забелязах да се издига дим, после видях кълба тъмен пушек на юг, а скоро дим се появи и на север. Не можех да погледна на запад, защото главата ми бе здраво вързана, но сигурно и там ставаше същото. Без съмнение червенокожите бяха подпалили гората. Сухата трева и тръстика горяха като барут и по тези места огънят се разпространяваше с невероятна бързина, после се катереше по сухите клони, а от тях пламваха и зелените корони на дърветата. Прухильо ту се молеше, ту се вайкаше, ту ругаеше и проклинаше, но това нищо не му помогна. Четирийсетте индианци продължаваха да подклаждат огъня, за да не би на някои места сочната и по-пищна растителност да го задушеше. Те се върнаха едва когато пламъците се разгоряха толкова мощно, че вече не беше по силите на хората да ги спрат и загасят.