Тамплиерът
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тамплиерите #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-058-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тамплиерът». Краткое содержание книги:
Двама млади франкски рицари, Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер, увлечени от общия ентусиазъм, тръгват под знамената на тулузкия граф. Съдено е след тежкия и кървав път, дългите обсади, предателствата и отчаянието тъкмо те двамата, достигнали Йерусалим, да основат най-прочутия рицарски орден — орден с невероятна съдба, обгърнат в мистерии, чиято история вълнува човечеството до наши дни.
Каква е тайната мисия, която тласка Юг дьо Пайен напред? Каква е загадката, която ще съхраняват занапред рицарите от Ордена на Храма? Ще оцелее ли вярата на бъдещите тамплиери през измамите, зверствата и изкушенията, съпътстващи кръстоносния поход?
Хрониката, написана от Елеонор, сестрата на Юг дьо Пайен, съпровождала брат си, разкрива тайни и заговори около епичния поход към Светите земи. Загадъчна фигура преследва рицарите на Храма още от началото на похода — заплахите са последвани от убийства. Още някой се е добрал до тайните сведения, с които разполагат Юг и Годфроа, а краят на кървавата надпревара ще настъпи под стените на Йерусалим.
«Тамплиерът» е първото заглавие от вълнуваща поредица, посветена на загадките, интригите и убийствата, окървавили основите на една от най-загадъчните тайни организации в историята на човечеството — Орденът на Храма.
Най-накрая ги поведоха към залите за прием, чиито стени бяха украсени с техника, известна като «хилядолистна», с чиято помощ в украсата тайно се вписваха свещени имена на тюркоазни плочки с бордюри от морско синьо. В помещенията за чакане стояха търговци, които носеха кошове със стоки в дар за управителя: кора от мускатово орехче, карамфил, канела и джинджифил. Сладкото ухание от тези скъпи подправки се носеше навсякъде. В друга зала чакаха търговци, които искаха да поднесат тъкани, стъклени изделия, метални съдове и предмети, коприни, брокат, кожа и хермелин. Около различните врати се трупаха купища слуги, вестители, певци и музиканти с цитри.
Яги Сиян раздаваше правосъдие в едно вътрешно помещение. Стените и подът на тази зала бяха с цвета на слонова кост, но я наричаха «Залата на перлите». Управителят се бе разположил на малък, натъпкан с дреб дюшек и бродиран в синьо и сребърно плат, който покриваше подиума. От двете страни седяха първите му военачалници, до един облечени в отворени тъмни наметала над ослепителнобели роби. Някои от тях носеха тюрбани, на други косите падаха свободно по раменете. Изглеждаха внушителни и страховити с тъмните си, мургави лица, проблясващи очи, с черни, сиви и бели мустаци и бради. Единствено Яги Сиян носеше оръжие: затъкната в пояса кама, чиято ножница беше украсена с изключително фина и сложна бродерия. Из стаята бяха пръснати хората от личната му стража, с тъмночервени тюрбани около посребрени островърхи дамаски шлемове, с проблясващи плетени ризници под сините наметала и с ръце, поставени на дръжките на извадени саби. Поканиха Теодор, Симон и Елеонор да седнат на възглавниците пред подиума. Иможен коленичи зад тях.
Яги Сиян се поизправи на кървавочервените възглавници. Изглеждаше доста странно: имаше голяма, плешива глава, щръкнали уши, бели мустаци и брада, която се спускаше чак до пояса му. Оглеждаше изпитателно Елеонор, изпъкналите му очи чак искряха от любопитство, после се извърна към Теодор и започна да му задава въпроси. От време на време се обръщаше и се усмихваше на Симон. Елеонор се чудеше дали пък писарят не е този, за когото се представя — дали не е турски шпионин, нарочно пратен в Божията армия. Разпитът беше кратък, но изчерпателен, прекъсван на няколко пъти от Яги Сиян, който вдигаше ръка, та глухонемите слуги да могат да напълнят чашите с леденостуден шербет и купите със захаросани бадеми. По-късно Елеонор научи, че щом вече храната е била поднесена и приета, станало ясно, че нищо не ги застрашава. Теодор й каза и че разпитът протекъл леко, понеже говорел истината, а пък благоразположението на управителя към Симон се обяснявало със заключението на Яги Сиян — че бягството на писаря доказва утежняващото се положение на Божията армия.
Яги гореше от желание да научи какво се обсъжда на висшите съвети в Божията армия. Теодор на драго сърце заизрежда безкраен низ от беди: бягството на граф Бодуен към Едеса, отклоняването тихомълком на немалко кръстоносци към крайбрежието, разделението между водачите, недостига на храна, липсата на добитък, особено на коне и товарни животни, липсата на един общ военачалник, болестта на граф Реймон и невъзможността да се обсадят всички градски врати. Това бяха радостни новини за турците. Яги Сиян и съветниците му кимаха доволно и с разбиране.
Теодор успя да ги убеди и защото говореше разпалено, настояваше, че описва положението каквото е, а не каквото му се искаше да бъде. Пък и казаното от гърка явно съвпадаше с онова, което Яги Сиян беше научил за Божията армия или поне искаше да вярва, че знае за противника си. Теодор с всички сили се постара да не проявява излишно любопитство. Не се опита да разбере откъде управителят е получил сведенията си за Божията армия. Пък и това не беше толкова трудно за разгадаване. Две от главните антиохийски порти бяха останали извън обсадата, затова съгледвачи можеха да влизат и излизат от тях почти винаги, когато им се приискаше. Впрочем, Теодор беше доверил на Елеонор, че най-голямата опасност се криеше във възможността някои от шпионите в Божията армия да заподозрат нещо нередно около бягството им и да предадат сведения за тях на турците. Но в края на краищата Яги Сиян остана доволен.
— Франките — заяви той — ще претърпят поражение, ще се издавят в море от разруха и ще бъдат изпепелени от огъня на вечната смърт.