Призракът от големите плитчини
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анни Джелепова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът от големите плитчини». Краткое содержание книги:
И сега, сто години след гибелта на някогашното чудо на цивилизацията „Титаник“, стремежът да се извадят отломките му от дъното на океана е неудържим.
Този стремеж е в основата на „Призракът от големите плитчини“, едновременно социално-фантастична и реалистична книга, лишена, за щастие, от зашеметяващи технически подробности за нетърпеливо очаквания XXI век, изпълнена със спомени и препратки към нашето време. Така въпросът „Трябва ли наистина корабът да бъде изваден от морските дълбини?“ се превръща в морален проблем.
Все пак Кларк избира „Титаник“ да остане на дъното на океана, който крие изненади и провали за специалните роботи, създадени за изваждане на отломките му. Едно поредно предизвикателство към Хомо сапиенс от 2099, ако, прави уговорка Кларк, той все още е наоколо.
Големите нефтодобивни платформи също действаха предпазливо. Макар че разположените в сравнително плитки води „Хиберния“ и „Авалон“ нямаше защо да се притесняват, всички дейности бяха спрени временно и се извършваха двойни и тройни проверки на аварийните и защитните системи. Не оставаше нищо друго, освен да чакат и да се възхищават на величественото сияние, което бе превърнало поредните слънчевите изригвания в най-зрелищното събитие, наблюдавано някога от човечеството.
Малко преди полунощ — напоследък всички почти не спяха — Брадли стоеше на хеликоптерната площадка на „Иксплорър“ и съзерцаваше падащите над северното небе огромни завеси от рубинени и изумрудени отблясъци. Не беше член на екипажа; ако шкиперът или някой друг имаше нужда от помощта му, винаги можеше да го потърси. По време на аварии хората не обичаха някой — колкото и добронамерен или висококвалифициран да беше — да стои зад тях и да ги гледа в ръцете.
Повикването дойде не от мостика, а от Центъра на операциите:
— Джейсън? Операции. Имаме проблем. Дж. Младши отказва да разпознае сигнала ни за отзоваване.
Брадли прие информацията със смесени чувства. Първото беше загриженост от загубата на едно от най-обещаващите и скъпи съоръжения на лабораторията. След това изникна неизбежният въпрос „Какво ли може да се е случило?“, последван от „Какво може да се направи?“
Но имаше и още нещо. Джейсън Младши представляваше огромна инвестиция на човешки потенциал, време, мисъл, усилия, дори чувства. Спомни си всички шеги за правото на бащинство над робота; в тях имаше известна доза истина. И все пак в създаването на един истински син (какво ли се беше случило с онзи от плът и кръв?) се влагаше много по-малко енергия.
По дяволите, помисли си Брадли, та това е само машина! Можеше да се построи отново; всички програми и чертежи бяха запазени. Единствената истинска загуба би била информацията, събрана по време на тази мисия.
Не, ще загубят много повече. Съществуваше възможност да се спре целият проект; разработването на Дж. Младши бе надхвърлило отдавна бюджета на МОМД. В най-добрия случай проектът НЕПТУН щеше да бъде отложен за няколко години, може би дори след смъртта на Цвикер. Ученият беше един стар проклетник, но Джейсън го обичаше и му се възхищаваше. Загубата на Дж. Младши щеше да разбие сърцето му…
Забързан към Центъра на операциите, Брадли получаваше и анализираше данните, постъпили в комуникатора на китката му.
— Сигурни ли сте, че Младшия функционира нормално?
— Да… връзката е отлична, последният отчет за работата му преди петнадесет минути сочи, че всички системи са в ред. Но отказва да отговори на сигнала за отзоваване.
— По дяволите. В лабораторията се кълняха, че този алгоритъм е поправен. Продължавайте да опитвате. Усилете мощността на сигнала до възможния максимум. Какви са последните данни за земетресението?
— Лоши. Вулканът Монт-Пеле тътне, евакуират Мартиника. Отвсякъде постъпват предупреждения за цунами.
— А по-точно за Големите плитчини? Има ли признаци за започналата подводна лавина?
— Сеизмографите играят като луди — вече никой не знае какво точно става. Чакай за момент да видя сводката. Да, ето нещо ново. Мрежата на Службата за борба с подводниците към военния флот — не знаех, че още съществува! — се е разпаднала. Както и всички кабели в Атлантика — точно както през 29-а година. Да, идва насам.
— Колко време остава, докато ни стигне?
— Ако дотогава не си изпусне парата, около три часа. Дори четири.
Достатъчно време, помисли си Брадли. Знаеше точно какво трябва да направи. Свърза се с дежурния на палубата:
— Подгответе Дълбокия Джип. Слизам долу.
Това наистина ми харесва, казваше си Брадли. За пръв път имам желязна причина да отида с Дълбокия Джип до останките, без да ми се налага да подавам молба в три екземпляра по каналния ред. По-късно ще имам достатъчно време да оформя всички документи или да попълня електронната паметна записка…
За да се ускори потапянето, Дълбокия Джип бе натоварен с тежести; сега не му беше времето да се грижат за замърсяването на дъното с изхвърлени баласти. Само двадесетина минути след като блестящото сияние бе избледняло във водите над него, Брадли видя първите фосфоресциращи отблясъци около носа на „Титаник“. Нямаше нужда от тези илюминации; знаеше отлично разположението, а корабът не беше неговата цел сега. Стана му приятно, че светлините са запалени в чест на неочакваното му посещение.