Мисията „Нощ и мъгла“
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златина Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията „Нощ и мъгла“». Краткое содержание книги:
— Съжаляваме, че ви безпокоим, но ни казаха, че Ефраим Авидан е живял тук — започна Ерика на италиански.
Жената отговори на английски:
— Този акцент ми е познат. Американци ли сте?
— Не, аз съм от Израел, но дълги години живях в Щатите. Сега ми е много по-лесно да говоря на английски, отколкото на моя роден език — любезно отвърна Ерика.
— Да преминем на английски ли? — жената поклати отрицателно глава и заговори на италиански: — Бих могла да се възползвам от случая и да поупражнявам езика, но не и когато говоря за Ефраим Авидан. Да, той живееше тук, но внезапно напусна. Вие с останалите, които идваха да питат за него, ли сте?
— Останалите ли?
— Двама мъже. Преди пет дни. Твърдяха, че са стари познати на Авидан. Но бяха с тридесет години по-млади. Казаха, че са евреи — като самия Авидан и като вас. Били му дължали пари. Ама че добросъвестни длъжници, а? Интересуваха се къде е.
— А вие какво им отговорихте?
— Същото, което ще кажа и на вас. Не знам. Тръгна внезапно. През февруари. Вечерта бе тук, а на сутринта вече го нямаше. Доколкото успях да забележа, не е взел нищо със себе си. След няколко дни известих полицията в града. Организираха издирване, но не намериха тялото — тя посочи с ръка към планините. — Не сме и очаквали друго. Никой не тръгва да катери върховете нощем през зимата. Можеше и да е самоубийство. Бе изпаднал в мрачно настроение. Но като не открихме труп… Местната полиция уведоми властите в Берн. Следствието премина към тях. Ние се отнасяхме добре с него, все едно, че бе местен жител. Той също с мен. Преди да изчезне винаги редовно ми плащаше наема. Никога не съм имала проблеми с него.
— Разбира се.
— А вие? — жената скръсти ръце пред гърдите си. — Вие също ли сте „стари познати“, които му дължат пари? — тя отправи въпроса си към Сол.
— Изобщо не го познаваме.
Жената се засмя, очевидно не очакваше толкова откровен отговор.
— Тъст ми — той посочи с глава Ерика — е бил приятел на Ефраим Авидан — и спря, очаквайки по-голям ефект от следващото изречение. — Баща й също изчезна.
Жената се изненада, но продължи да ги гледа с недоверие.
— Като че ли вашите обяснения са по-добре измислени, отколкото на онези „стари познати“, които му дължат пари.
— Защо ни гледате така подозрително? — запита я Ерика. — Искаме само да ни кажете каквото знаете.
— Подозрително ли? Ако вашият съпруг ви напусне… Ако на вас остане отговорността да се справяте с… — гласът й стана писклив. Тя се загледа към кравите на пасището. — Нямаше да ви гледам подозрително, ако не беше идвал онзи свещеник.
Пулсът на Сол се ускори.
— Свещеник?
— Не, той не каза, че е свещеник. Беше с неправилни, но красиви черти. Представи се за турист. Пристигна две седмици преди израелците. Беше със сини очи и сламеноруса коса. Цепеше си сам дърва за огън. Имаше яки мускули и добре развит гръден кош. Но това, което ми направи най-силно впечатление, бяха ръцете му.
— Какво по-точно?
— Той полагаше изключително много грижи за тях. Не видях нищо необичайно в това да цепи дърва с ръкавици — просто предпазна мярка срещу мазоли и мехури. Но по-късно, когато ги свали, за да се измие и после, когато вечеряхме заедно, през цялото време си мислех, че ръцете му са много меки и нежни в сравнение с мускулите. Беше загорял, но на лявата му ръка… тук, в основата на средния пръст… имаше бяла ивичка на кожата, където доскоро явно е носил пръстен. Не ми е ясно защо го е свалил. Кой знае? Може би просто го е загубил. Но дясната му ръка… палецът, показалецът и средният пръст… За тях той просто трепереше. Не докосваше с тях дори храната, а по-късно, когато ми помогна да измием съдовете, си обви ръката с кърпа и хващаше чиниите само с лявата ръка. Разбирате ли каква е работата?
— Съжалявам, но не ми е ясно — отговори Ерика.
— Тъй като сте евреи, ще ви бъде малко трудно да схванете. Аз самата съм лютеранка, но знам, че за римокатолическите свещеници палецът, показалецът и средният пръст на дясната ръка са най-важната част от тялото. Те са благословени. С тях държат нафората, която освещават и я превръщат в „духовното присъствие“ на Христос, според католическите вярвания. Ако по някаква причина се наложи да бъдат ампутирани тези три пръста, човекът няма да може да остане свещеник в истинския смисъл на думата. Няма начин да отслужва литургии. Няма да бъде в състояние да дава причастие. А понеже тези пръсти са благословени, той трябва да ги пази от физическо увреждане и всякакви унижаващи дейности.
— Но ако е левак и затова не работи с дясната ръка? — зачуди се Ерика.
— След вечеря отново си сложи ръкавиците и предложи да отиде в хамбара да свърши още някоя работа. Имах нужда от помощ, затова не се възпротивих. Обещах да му направя закуска в замяна. — Тя посочи към хамбара, от който се подаваше един ъгъл зад къщата. — Забави се повече, отколкото очаквах. Отидох да видя дали не му се е случило нещо. Моето появяване го изненада. Бързо мушна малка черна книжка в раницата си. Тогава вече бях сигурна в догадките си.