Месията на Дюна [Dune Messiah - bg]

Озова се долу в навалицата — част от самата нея. Единственият водач, който охраната бе успяла да намери, настояваше да изберат този път. Имперската безопасност никак не хареса съгласието на Пол. Стилгар — още по-малко. А най-разпалено възразяваше Чани.

Наоколо хората се плъзгаха покрай него, поглеждаха го крадешком и отминаваха, но въпреки тълпата той изпитваше странното усещане за свободно придвижване. Знаеше, че то идва от дълбоко вкоренената почтителност към свободните. Изглеждаше като пришълец от далечните пустини, а такива хора лесно се гневяха. Когато навлезе в забързаната върволица към храмовите стъпала, блъсканицата стана още по-голяма. Сега околните нямаше как да не го притискат, но за сметка на това го обсипваха с ритуални извинения: „Простете, благородни господине. Не успях да избегна тази неучтивост.“ „Извинете, за бога, през живота си не съм виждал по-лоша навалица.“ „Сломен съм от грубостта си, свети човече. Някакъв простак ме блъсна.“

След първите няколко фрази Пол престана да им обръща внимание. В извиненията нямаше друго чувство освен обичайния страх. Неволно се замисли колко дълъг път го дели от детските години в Каладънския замък. Кога бе стъпил на пътеката, водеща към тази разходка през претъпкания площад на една пустинна планета, безкрайно далеч от Каладън¤? И наистина ли бе стъпил на точно определена пътека? Не можеше да каже, че в който и да е момент от живота си е действал по строго определен канон. Мотивите и движещите сили бяха сложни — навярно по-сложни от която и да е друга комбинация на мотиви и сили в човешката история. Зашеметяваше го чувството, че все още може да избегне съдбата, която виждаше тъй ясно в края на пътеката. Но тълпата го тласкаше напред и той изпита замайващото усещане, че е изгубил посоката, изгубил е властта да управлява собствения си живот.