Приказки от цял свят
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки от цял свят». Краткое содержание книги:
— Да, да, човек е двуличен. Той е голям лицемер.
Дивата патица си въздъхнала и почнала да разравя един мравуняк, за да намери на децата си мравешки яйца.
Край свинята минало като стрела едно зайче. Гълъбът казал, като го видял:
— И то, нещастното, не знае къде да се дене от страх. Хората не оставят на мира зайците. С кучета ги прогонват от скривалищата им. Виждал съм много пъти някое зайче, застанало сутрин на поляната, че се мие с лапичката си също като някое коте. Колко мило е да гледаш! А малко след това ще го подгони кучето и куршумът ще му пробие сърцето или черепа. От кожите им правят кожуси, а месото им ядат.
Неочаквано на поляната излязла крава. Бъбривата свиня се заприказвала и с нея.
— Какво ще кажеш? — рекла. — Благодарна ли си от хората?
— Ох, недей ми ги споменава! Какво ли не правят с мене тия проклети животни, които се наричат хора. Изяждат ми децата. Вземат ми млякото, за да го продават. Сума години ги храня. А когато застарея, ще ме ударят по главата или ще ме промушат, а после ще ми нарежат кожата на цървули, обувки, ремъци и пояси. И в учебниците на техните деца се казва, че съм полезно животно, а ме убиват. С това ли се отплащат за ползата, що им принасяме?
Свинята се обърнала към пуяка и му рекла:
— Виждаш ли, приятелю? Човекът яде всичко. Никое животно не жали.
Но пуякът имал слаба памет. Той бил вече забравил думите, които коларят казал на жената в града. Като се намерил в гората и се нахранил до пресита, той почнал отново да си мисли, че най-хубавото нещо на тоя свят е неговата опашка.
И казал на свинята:
— Мене хората ме уважават, защото никой няма опашка като моята.
— Я недей се хвали! — рекъл му гълъбът. — Паунът има много по-хубава опашка от твоята. Хората развъждат пауни само за опашките им. Но и тяхното месо ядат, макар че е тегаво.
— Виждаш ли, свиньо? — казал гордо пуякът. — Човекът почита пауна и мене заради опашките ни. Ние с пауна сме близки сродници.
И като си разперил опашката, почнал да се върти на едно място — сякаш е воденичарско колело — и да казва:
— Бърлю, бърлю, бърлю! Хлуп-хлуп-хлуп! Никой няма по-хубава опашка от мене и от чичо Паун.
Той повтарял тия думи, колкото му глас — държи, за да го чуе цялата гора. В същото време риел земята с шпорите си и се въртял на всички страни, за да могат да го видят отвсякъде.
— Но изведнъж — праас! — тояга го шибнала и повалила. Пуякът се търкулнал на земята като кълбо от настръхнали пера. Едно ловджийско куче го грабнало и го понесло: Чул се дебел мъжки глас:
— Потръгна ни, другарю! Един пуяк струва повече от десет заека. Кой да се надява, че в гората ще видим пуяк?
Тия двама били крадци, които дебнели дивеч в чужди гори, когато няма пазачите. Те прибрали пуяка в торбата и си отишли.
А свинята се била скрила в храсталака и се притаила — да не я видят. След като крадците си отминали, тя рекла на кравата:
— Аз си знаех, че опашката му ще го погуби. Той ми се подиграваше, че моята опашка приличала на сгърчена връв или на крива пръчка. Защо му трябваше да се перчи и надува? Ето че си изтегли за своята гордост.
На другия ден стопанката на гората открила скривалището на свинята. Тя заповядала да я откарат в нейния чифлик и да я нахранят с картофи. Оттогава свинята заживяла в чифлика. Гледали я добре. Й тя често си спомняла за своя някогашен приятел — пуяка — и тъгувала за него.
— Да, неговата гордост го погуби — казвала тя на овцете и кокошките, с които приказвала. — Той мислеше със своя глупав ум, че хората го хранят заради опашката му.
Златното гърне
Немска приказка
Имало едно време едно дете сираче. Отгледали го чужди хора, но те били бедни. Когато порасло, дали го да слугува на селския говедар.
Ханес — тъй се казвало момчето — бил добър, послушен и работлив. На училище той не можел да ходи, защото нямало училище наблизо — то било в едно далечно село, чак в планините, па и нямало кой да поддържа момчето. Та Ханес не знаел ни да чете, ни да пише. Не знаел дори името на селото, дето живеел; не знаел и своето презиме. Казвал се Ханес Говедарчето. Чий Ханес — никой не му бил казал.
Селският говедар, у когото слугувал само за един хляб, бил също беден. Той нямал Деца, жена му била стара. Па и говедарят бил стар и често боледувал. „Говедарят скоро ще умре. Ханес ще пасе селските говеда“ — казвали хората.
Един ден говедарят паднал тежко болен. Той не можал да изведе говедата. Ханес тръгнал от двор на двор, събрал кравите и телетата, па ги повел на паша. Било късно лято. Тревата била къде окосена, къде изгоряла. Трябвало да ги отведе надалеч, за да се напасат. Пасбището, където се спряло говедарчето, било заградено от нивя и гори. Ханес пуснал стадото да пасе, сетне легнал под едно дърво на сянка и както се загледал в облаците, заспал: той бил толкова уморен, че се събудил чак след пладне.