Приказки от цял свят
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки от цял свят». Краткое содержание книги:
— Ако обещаеш да разкъсаш с кълвуна си вървите, които, ми стягат краката, аз ще прегриза кошницата, за да излезеш — рекла свинята. — Искаш ли?
Пуякът забравил за миг своята гордост.
— Искам — рекъл той радостно.
Свинята почнала да гризе оная страна на кошницата, която била обърната към зурлата й. Малко след това пуякът можел вече да си провре главата, сетне — шията, а най-после и тялото. Като се видял на свобода, пуякът почнал високо да пляска тежките си крила.
— Хайде сега помогни пък на мене! — казала свинята.
Пуякът бил глупав. Глупав и горделив. Но това не му пречело да бъде честен. Той се заловил да кълве яростно възлите, за да освободи краката на свинята. След няколко минути тая работа била свършена. Свинята скочила на земята.
— Хайде сега да бягаме! — рекла тя.
И побягнала. След нея побягнал пуякът, който — като повечето домашни птици — не можел да лети. Той тичал, като си влачел крилете по земята и се силел да не остане по-назад от свинята. Те избягали на пътя, а оттам — към гората. За щастие, не срещнали никого. Навлезли в гората и паднали от умора под сянката на едно дърво с гъсти листа.
Свинята погледнала към върха на дървото и рекла:
— Ей, че безполезно дърво! Не ражда жълъди.
А пуякът казал, като си поемал дъха, както правят уморените хора:
— Аз не ям жълъди.
— Тогава потърси си друга храна. В гората ще има навярно зърна или ягоди. Няма да загинеш от глад: не бой се!
— Никога не съм помислял, че ще ми се случи да си търся сам храна — забележил скръбно пуякът.
В това време свинята намерила цяло колело гъби. Тя почнала да лапа лакомо и да казва на пуяка:
— Опитай тая храна! Гъбите са много вкусни. Ти казваш, че никога не си мислил да си изкарваш сам прехраната. А по-добре ли би било да те угоят и заколят? Не губи време, а потърси нещо да си напълниш търбуха.
Пуякът, както повечето домашни птици, не бил научен да си търси сам храна. Затова и първите му опити не излезли сполучливи. Но малко по малко у него се пробудил вроденият нагон. Защото далечните прадеди на пуяка са живеели преди много-много векове в арменските гори като диви птици. Тогава, разбира се, те сами са си търсели храна. На помощ на нагона дошъл и гладът. Пуякът намерил ягоди и боровинки и почнал да кълве. После видял дребно скакалче, което ударил с човката си и изял. Едно малко, много малко жабче подскочило — пуякът глътнал и него.
— Никога не съм си помислял, че тук ще се намери толкова много храна — рекъл той весело.
— О, тук има предостатъчно храна, но човекът изяжда всичко. А най-лошото е, че изяжда и нас. Той е най-ненаситно от всички животни. Ето една фазанка. Колко е хубава! Как си, фазанке?
— Добре съм — отвърнала с въздишка фазанката. — Тук е много хубаво. Господарят на гората праща по два пъти на ден хора да хвърлят ечемик, та да го кълвем. Но като си спомня, че някой ден ще падна от куршума на ловеца, отщява ми се и да ям, и да летя.
— Аз пък се боя от месаря — казала свинята. — Но няма що да се прави. Нека бъдем весели. Цяло щастие е, че сме живи. И хората, които ни преследват, ще умрат някой ден.
Фазанката си навела главата настрана и отминала да търси ечемичени зърна. Прилетял един хубав гълъб със сребристи пера. Свинята заговорила и с него:
— Как си, гълъбчо? Ние се отбихме с моя приятел — пуяка — да си отпочинем във вашата гора. Тук е приятно и прохладно. Само дали е безопасно? Какво ще кажеш?
— Безопасно ли? — прогукал гълъбът, като кацнал на едно клонче. — От сутрин до вечер стрелят.
И повторил:
— Стрелят, стрелят, стрелят!
— През цялата година ли?
— Току-речи. А когато не стрелят, слагат примки, намазани с лепило. Хората ни не жалят. Какво им правим? Ние се храним със зърна. Никого не хапем. А те ни убиват с хиляди или ни ловят в примки. Казват, че обичали да слагат гълъби в кошница, да им оскубват опашките и да ги пускат един по един, за да стрелят по тях.
— Да, да. Стрелят и получават награди за най-сполучливата стрелба. Не знам, драги гълъбчо, дали има друго чудовище като човека.
— Едва ли ще се намери. Аз живея с постоянен страх. Прекарвам на върха хе на онова високо дърво. Ако мога два пъти на ден да сляза, за да хапна и пийна спокойно, доволен съм.
В това време дошла отнякъде една дива патица с няколко патенца, доста порасли. Свинята се разприказвала и с нея:
— Как си? Как прекарваш?
— Ах, остави се! Наближи ли месец септември, при най-слабия шум се разтрепервам. Търкулне се камък, мисля, че е куче. Излюпила съм чеда, отхранила съм ги — защо, за да ги застрелят ловците. Още по-лошо е, когато откъснат с куршум на някоя от нас крилото или й счупят крака, па я натъпчат в торбата жива. И тия ловци, след като застрелят двадесет-тридесет като нас, ще подарят няколко на болницата, за да ги сметнат за светци.