Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Значи смяташ, че е стигнал до тази стая.

– Чух го, когато се опитваше да натисне дръжката.

– И си сигурна в това. Човек лесно може да си въобрази някои неща, когато е уплашен или възбуден.

– Чух го. Той ме видя. Насочи оръжието си към мен.

– Мислиш ли, че е искал да застреля и теб?

– Не знам. Дръпнах масата и блокирах вратата.

– Умно. И още по-умно е, че си завлякла клиентката си в тоалетната. Тази врата е толкова тънка, че куршумът със сигурност би я пробил, ако беше стрелял. Онова, което се опитвам да изясня, е дали е нападнал лично теб, или само е реагирал, когато си го погледнала. Била си най-близко в коридора.

– Така е.

– Разбра ли дали те е познал, или може би те е познавал?

– Не.

– Може ли да те е разпознал от вестниците? Беше цитирана при няколко забележителни дела.

– Възможно е. Не мога да отговоря.

– И никога преди не си го виждала?

– Видях го в асансьора на път за тук.

– Не знаех. Говорихте ли?

– Не. Хвърлих му едно око, може би за половин секунда. Носеше букет цветя в едната ръка и чанта в другата.

– Разменихте ли погледи?

– Не. Той гледаше право напред.

– Пръв ли излезе, или след теб?

Аника размисли.

– Май излязохме заедно.

– Изглеждаше ли смутен или…

– Не. Стоеше кротко с цветята.

– После какво се случи?

– Излязох от асансьора. Той излезе едновременно с мен и аз отидох на посещение при моята клиентка.

– Право тук ли дойде?

– Да… Не. Искам да кажа, първо отидох на рецепцията и се легитимирах. Нали прокурорът е забранил посещенията при моята клиентка.

– Къде се намираше мъжът тогава?

Аника Джанини се поколеба.

– Не съм съвсем сигурна. Мисля, че дойде след мен. Да, чакай… Пръв излезе от асансьора, но спря и ми държа вратата. Не мога да се закълна, но ми се струва, че и той отиде на рецепцията. Просто бях по-бърза от него.

Любезен пенсионер убиец, помисли Ерландер.

– Да, отишъл е на рецепцията – каза той. – Говорил е със сестрата и е оставил букета. Значи не си видяла това?

– Не. Нямам никакъв спомен.

Маркус Ерландер помисли малко, но не се сети какво друго да пита. Нещо го смущаваше. Беше изпитвал това чувство и преди и се бе научил да го тълкува като събуждане на инстинкта му.

Убиецът бе идентифициран като 78-годишния Еверт Гулберг, бивш ревизор и евентуално консултант и данъчен юрист. Стар човек. Човек, срещу когото Сепо току-що бе започнала разследване, защото бе от ония ненормалници, които пишат заплашителни писма до известни личности.

Полицейският опит му подсказваше, че има много идиоти, болни и обсебени хора, които преследват знаменитостите и търсят любов, като например се крият в храсталаците край вилите им. И когато не срещне взаимност, любовта им бързо преминава във войнствена омраза. Имаше скитници, които пътуваха от Германия и Италия, за да ухажват двайсет и една годишна певица от известна поп група, и които изпадаха в ярост от това, че тя не желае незабавно да завърже отношения с тях. Имаше маниаци, които предъвкваха разни истински или въображаеми несправедливости и които също можеха да се държат заплашително. Имаше и откровени психопати и обсебени теоретици на конспирациите, способни да прихващат скрити послания, останали незабелязани от нормалния свят.