Човекът вълк
- Автор: Мабъри Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Човекът вълк». Краткое содержание книги:
Когато се завръща в дома на баща си, Лорънс разбира, че нещо злокобно броди и убива из областта, а в кръчмата на Блекмор се разказват мрачни слухове за древно проклятие, което тегне над рода му. В града пристига един от най-талантливите детективи на Скотланд Ярд, който трябва да разследва многобройните необясними убийства.
За да спре кръвопролитията и да изпълни обещанието си към Гуен, в която се влюбва, Лорънс решава да открие тайнственото чудовище. В нощта на пълнолунието той се впуска в преследване, което завинаги ще промени съдбата му.
Трийсет и седма глава
Лорънс пълзеше по спираловидното стълбище на катакомбата, сграбчвайки стъпалата с пръсти, които вече не бяха негови, придърпвайки се с ръце, придобили кошмарни очертания и оттласквайки се с изкривени уродливи крака.
— Майко… помогни ми! — молеше се той, но думите му приличаха повече на грозен рев.
Когато достигна главната зала, падна на колене пред гробницата на майка си. Светлината на свещите беше твърде ярка и тяхното оскъдно сияние по някакъв начин се трансформира в очите му в нещо подобно на слънчево изригване. Почувства очите му да се променят. Това бе най-ужасното усещане, което беше изпитвал, придружено от силен пристъп на гадене. А сетне стана още по-лошо.
Сетивата му експлодираха, връхлетени от серия непознати видения, звуци и вкусове. В рамките на една-единствена секунда видя прашинки от цветен прашец — всички те отделни и отчетливи като планети, обикалящи слънцето — носени от лекия ветрец. Ята от мушици се мярваха пред погледа му и Лорънс долавяше миризмата на растителни сокове и животинска кръв във всяко от хоботчетата им, можеше да преброи миниатюрните косъмчета по малките им крачета и да разгледа нежните жилчици по тънките им прозрачни крила. Малкото ручейче недалеч ехтеше в ушите му като буйна стремителна река. Умът му се замая от този щурм на сетивата.
Лорънс долавяше всяка отделна малка промяна, която се извършваше в него. Плътта му беше гореща, сякаш всяка клетка в тялото му се беше превърнала в пещ. Дишането му се учести, докато накрая запъхтя като животно. Пейзажът на мозъка му се измени с появата на нови жлези, които образуваха химически вещества в комбинации, които нито едно човешко същество не би могло да понесе, а старите човешки процеси постепенно заглъхваха и спираха. През цялото това време Лорънс крещеше в изстъпление. Тялото му продължи да се променя, костите му се огъваха, придобивайки ужасяващи нови форми, а мускулите му се разкъсваха и съединяваха по един свръхестествен начин. Самата му маса необяснимо нарасна, черпейки материя може би от самия ад. Костите му се удебелиха, за да поддържат по-тежките мускули и изопнатите сухожилия. Кожата му непоносимо го смъдеше при израстването на новите косъмчета, които пораждаха милиони точки на черна болка по цялото му тяло.
Краката му се удължиха и в края им се показаха големи черни нокти, сякаш дебелата кожа по ходилата му беше от хартия. Връзките на обувките му се скъсаха като струни на цигулка, а самите обувки паднаха от краката му, докато стъпалата му се деформираха. Петите му се повдигнаха нагоре, а ноктите на пръстите му се забиваха в каменния под на гробницата.
Изгаряща болка припламна в челюстта му, когато кътниците му се наклониха напред, за да позволят изникването на нови хищни зъби, а резците и кучешките му зъби станаха по-остри и по-издадени.
Лорънс крещеше името на майка си, но онова, което разтърсваше залата беше оглушителен животински рев, в който не беше останала и следа от предишния му човешки глас. Звукът беше толкова силен, че разпиля праха от саркофага и накара старите вази да потреперят. Насекомите, които пъплеха по каменния под, се разкъсваха на части, а по стените пълзяха пукнатини. Този вой беше толкова гръмовен, колкото цялата болка, ярост и отчаяние на света. Той премина през отворената желязна врата и раздра нощното небе.
Това не беше викът на човек.
В този миг, в този час, човешката форма на Лорънс вече не съществуваше.
Онова, което беше останало — онова нещо, което се възправяше на уродливите си крака и разкъсваше въздуха с чудовищните си нокти — вече не беше човек. Това беше звяр от най-древните легенди. Той излетя от гробницата, спря се под студеното сияние на луната, и там, под бдителното око на Богинята на лова, Човекът вълк отметна назад глава и изрева яростта си към нощта.
Трийсет и осма глава
В това време Сингх беше в стаята си в „Толбът Хол“ с кирпана в ножницата си и тежка пушка върху бедрата си. Седеше на края на леглото си и се взираше във вратата, която беше заключена с три масивни резета. До него лежеше пистолет, а на колоната на леглото беше подпряно ловно копие със сребърен връх.
По лицето му се стичаха пот и сълзи.
Ревът на върколака се издигна над гората, понесе се над полята и проникна в къщата през всяка пукнатина и разхлабена дъска. Звукът отекна в ушите на Сингх. Той сведе глава и се замоли.
В църквата пастор Фиск все още говореше за силата на Сатаната, когато страховитият вой разтърси постройката до основи. Той беше дошъл отдалече, но свещеникът усети заплахата, която се съдържаше в него, като студен полъх върху тила си. Малкото коса, останала по главата му, настръхна и целият го побиха тръпки.