Стъклената килия
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Стъклената килия». Краткое содержание книги:
— Здравей — изрекоха почти едновременно.
— Сигурно не отиваш при Дейвид — усмихна се още по-широко Картър.
— Напротив, точно там отивам. Искаше една книга. — Тя посочи купчината книги под мишницата си. — Да вървим. Имам само няколко минути. — Хейзъл се заизкачва по стъпалата към входната врата.
— Не… иди сама.
Тя се обърна и го изгледа.
— Бях намислил да се отбия при Дейвид просто така… без никаква причина — измънка Картър.
— Не ставай глупав. Защо не влезеш, след като вече си тук?
Той побърза да я отмине; усмихнато й махна и извика:
— Доскоро.
Не си спомняше как е завил зад ъгъла. Движеше се като робот, а в главата му се въртеше една и съща мисъл: нямаше никакъв официален банкет, жена му възнамеряваше да прекара вечерта със Съливан. Неволно се възхити от самообладанието й. Ако беше решил да я придружи в дома на адвоката, тя щеше да изчурулика: „Виж кого ти водя, Дейвид. Срещнахме се съвсем случайно. Донесох ти книгата, която искаше“. После щеше да му подаде някакъв справочник за грижи за новородените и да продължи: „А сега трябва да тръгвам за онзи скучен банкет. Надявам се поне да не пропусна поднасянето на коктейлите. Чао“. Да, положително щеше да се справи блестящо с положението. Той отметна глава и се разсмя при мисълта, че Хейзъл набързо ще напусне любовника си от страх, че съпругът й ще почака, за да я види кога излиза от дома на Съливан.
Заведе Тими в любимата му закусвалня на Двайсет и трета улица, където момчето поръча пет различни ястия, три десерта и две чаши горещ шоколад. Питаше се как е възможно синът му да е толкова слаб след огромните количества храна, които консумираше. Навярно след една-две години нисичкото момче щеше да порасне поне с трийсетина сантиметра. След вечерята отидоха в киното и Картър също си взе билет. Въпреки че по време на прожекцията се взираше в екрана, беше толкова зает с мислите си, че дори не разбра какъв беше сюжетът на филма.
Когато се върнаха вкъщи, Хейзъл още не се беше прибрала. Тими настоя да си легне с любимата си книга, като обеща, че ще чете само петнайсет минути.
— Излизам за малко — обясни му Картър. — Мама ще се върне всеки момент, но не бива да я чакаш, защото е много късно и отдавна трябваше да си заспал.
— Къде отиваш? — попита момчето.
— Да се поразходя. Скоро ще се прибера — отговори той и се усмихна — наскоро беше водил същия разговор с Хейзъл.
Взе такси до дома на Гауил, после освободи колата. Помисли си, че му е все едно дали онзи си е вкъщи. Натисна копчето на звънеца, но не се дочу нито звук. Външната врата се оказа отключена и той се канеше да вземе асансьора, когато от домофона, който досега не беше забелязал, се разнесе пращене. Обърна се и извика в микрофона:
— Здравей, Гауил. Аз съм, Картър. Приемаш ли посетители?
— Здрасти, Фил. Заповядай, заповядай.
Когато излезе от асансьора, Гауил го чакаше на площадката. През отворената врата на апартамента долитаха танцова музика и шумни разговори.
— Сигурно имаш гости. Не искам да ти преча…
— Не се притеснявай. Влизай, Фил.
Картър беше трогнат от сърдечното посрещане, но когато домакинът го запозна с гостите си — безличен мъж и пищна блондинка, — той не успя да прикрие раздразнението си, защото тези хора не бяха от неговата класа.
— С Фил сме стари приятели от времето, когато работех в южните щати — обясни Гауил, но мъжът и жената изобщо не му обърнаха внимание.
Непознатият беше на около трийсет и пет и огромните му мускули личаха дори под добре скроеното сако. Жената беше силно гримирана и приличаше на платена компаньонка. Гауил като че беше сам, освен ако дамата му не беше в спалнята.
— Южняк ли сте? — обади се блондинката.
— Не съм — отвърна той и се втренчи в едрите й гърди, които се разкриваха от дълбокото деколте на кафявата й копринена рокля. Забеляза, че непознатата носи обувки с много високи токове, а десният й чорап е с бримка. — А вие?
— Аз съм от Кънектикът. Там съм родена — поясни тя и попита: — Искаш ли да потанцуваме?
— Още не. — Картър удивено наблюдаваше блондинката; сякаш беше героиня от онези филми, които прожектираха на затворниците, само че беше от плът и инстинктивно я хвана за китката и промърмори:
— Защо не седнеш до мен, миличка?
Мислеше, че младата жена ще седне на широката дръжка на креслото, ала тя се отпусна в скута му. Отначало смаяно я изгледа, после се усмихна и си помисли, че русокосата красавица е доста тежка.