Стъклената килия
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Стъклената килия». Краткое содержание книги:
— Здравей, Тими. Виждам, че си пострадал. Сериозно ли е?
— О… нищо работа. Днес следобед паднах, докато играехме хандбал.
— Значи е драскотина. Дълбоко ли е?
— Всъщност се порязах на някакво стъкло, но раната не е дълбока — отвърна Тими, без да вдигне поглед от тетрадката си.
Картър се поколеба за миг, после влезе в банята. Изми ръцете си със сапун и наплиска лицето си. Чувстваше се превъзходно. Беше получил потвърждение, че жена му има любовник, но морфинът създаваше странно усещане за благополучие, сякаш в днешния ден светът му не се беше преобърнал. Успокояваше го мисълта, че Гауил знае за любовната връзка на Хейзъл, но въпреки това изобщо не е шокиран, дори гледа на цялата история с известно чувство за хумор. Беше казал: „За любовта няма прегради“, и Картър с ирония си помисли, че навярно завръщането му от затвора не е било достатъчно важно събитие, та жена му и любовникът й да прекъснат връзката си.
Върна се в кухнята и предложи на Хейзъл да изпият по нещо преди вечеря.
— Не, благодаря. Но ти си налей каквото пожелаеш.
— Не ми се пие сам.
Хейзъл постави ястието с риба и грах във фурната на електрическата печка, затвори я и отново попита съпруга си:
— Няма ли да ми кажеш къде си бил?
Той беше смаян от нахалството й, но не се издаде. Хейзъл се държеше гузно като Съливан, тъй като беше не по-малко виновна от него.
— Разхождах се — нагло излъга, преди да осъзнае какво казва. Но не се поправи, а се обърна и отиде във всекидневната.
Осемнайсета глава
— Дейвид много ми е разказвал за вас — обясни Бътъруърт и едновременно с това продължи да чете резюмето, което Картър му бе поднесъл.
Седеше зад огромно бюро, отрупано с чертежи, а в ъгъла му стоеше модел на някаква металообработваща машина. Изглеждаше на около четирийсет и пет, ала беше почти оплешивял. Устните му бяха странно женствени и напомниха на Картър за устните на Хейзъл. Фирмата „Дженкинс и Фийлд“ се занимаваше с консултантска инженерна дейност и ако го назначаха, щеше да поеме част от задълженията на Бътъруърт, който често пътуваше в командировки. Заплатата беше петнайсет хиляди годишно, с едномесечен полагаем отпуск.
— Господин Картър, предлагам ви да заемете вакантната длъжност. — Бътъруърт вдигна очи от резюмето.
— Благодаря. С удоволствие приемам предложението.
Новият му началник се обърна и погледна към затворената врата.
— Дейвид ми разказа, че… че сте били в затвора. Разбрах, че сте били несправедливо обвинен, а истинския виновник е починал.
— Да — кимна Картър.
— Какъв ужас — промърмори Бътъруърт. — Ето защо държах да ви кажа, че не само аз, а всички тук знаем за случилото се с вас. Отлично познавам Дейвид и щом той казва, че сте добър човек, значи е така. — Усмихна се или по-скоро изкриви лицето си в гримаса, наподобяваща усмивка. — Според мен дори на истинските затворници понякога трябва да се дава втори шанс, а вие сте пострадали несправедливо. Струва ми се, че ще работите по-пълноценно, ако знаете, че не изпитваме никакви съмнения относно почтеността ви.
Когато излезе от кабинета му, Картър беше толкова щастлив, че му идваше да полети. Влезе в първата телефонна будка и се свързан със Съливан.
— Здравей, Дейвид. Искам да ти благодаря — получих работата.
— Много се радвам — прозвуча тенорът на адвоката. — Кога започваш?
— В понеделник.
— Слушай, Фил, трябва да прекъсна, защото ме чака клиент. Поздравявам те и се надявам скоро да се видим.
Хейзъл също се зарадва на новината, а семейство Елиът настояха след вечеря всички да изпият бутилка от най-хубавото им шампанско. Наляха половин чаша дори на Тими. На Картър се стори, че синът му се отнася с повече уважение към него, защото вече имаше работа като родителите на съучениците му. Но момчето знаеше, че Съливан е помогнал на баща му, което още повече го издигаше в очите му.
През нощта Картър не можа да мигне. Хейзъл беше уморена и моментално заспа в двойното легло, където бяха прекарвали много нощи при гостуванията си на семейство Елиът. Той се заслуша в печалния вой на вятъра, сетне безшумно навлече костюма си върху пижамата и излезе от къщата. Докато вървеше през ливадата, си помисли, че когато е навън, воят на вятъра не е толкова ужасяващ.