На север
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «На север». Краткое содержание книги:
Сюзан прекъсна пътешествието ми във времето.
— Сградата се използва от виетнамска държавна петролна компания, но американското правителство води преговори, за да си я върне.
— Защо?
— Искат да я съборят. Заради лошия имидж.
Не отговорих.
— Тя е американска собственост. Може да построят на нейно място сградата на новото консулство. Но според мен комунистите ще искат да я превърнат в поредната туристическа атракция. Най-малко петачка. За виетнамци безплатно.
Пак не отговорих.
— Американците се завърнаха — продължи Сюзан, — хората ги искат и властите се напъват да измислят как да им вземат парите, без да допуснат самите тях. Всеки ден го усещам в работата си.
Замислих се за собствените си основания да съм в тази страна, обаче в разбирането ми за задачата все още имаше големи празноти, което не е обичайният начин да пратиш някого на опасна операция. Всичко се връзваше само ако включех Сюзан Уебър в уравнението.
— Искаш ли да те снимам на фона на посолството? — попита тя.
— Не. Да вървим.
Минахме през центъра на Сайгон и когато прекосихме един малък мост над кална рекичка, Сюзан каза:
— Намираме се на остров Хан Хои, главно жилищна зона.
Районът беше нисък, на места блатист, с дървени бараки в ниските части и по-стабилни жилища в по-високите.
— Къде отиваме?
— Трябва да взема мотора.
Продължихме през квартал с дървени къщи с градини, после между многоетажни сгради. Сюзан зави по една уличка и спря на някакъв паркинг — всъщност бетонна плоча, издигната върху стълбове до един блок. Паркингът бе задръстен с велосипеди, мотопеди и всевъзможни боклуци.
Слязохме, тя заключи мотопеда за перилата и тръгна към един голям черен мотор.
— Това е моят звяр. „Урал“ седемстотин и петдесетка. На чужденците е забранено да притежават машина над сто седемдесет и пет кубика, затова го държа тук.
— За да си го гледаш ли?
— Не, да си го карам. Полицията проверява само чужденците. Тук живеят едни мои приятели, семейство Нгуен.
— А какво правиш, когато излезеш на пътя?
— Карам бързо. Щом излезеш от града, няма проблем. От остров Хан Хои мога да тръгна на юг по един малък мост и след петнайсет минути съм извън Сайгон. Моторът е с виетнамски номера и е регистриран на името на виетнамец, друг мой приятел. Когато те спрат полицаи, няма как да проверят кой е действителният собственик. А ако им дадеш петачка, съвсем си затварят очите.
— Наистина си тук от прекалено отдавна.
Тя отключи големия мотор.
— Готов ли си за приключения?
— Опитвам се да не привличам вниманието. Налага ли се да се возим с незаконен мотор?
— Имаме нужда от мощност по хълмовете. Ти си доста тежък. — Сюзан ме потупа по корема, което малко ме изненада.
— Трябва да носиш каска на магистралата — казах аз.
Тя запали цигара.
— Говориш като баща ми.
Погледнах я.
— Ленъкс е далече, нали?
Сюзан се замисли.
— Позволи ми дребните ми прояви на бунт. — Дръпна от цигарата си. — Преди три години нямаше да ме познаеш.
— Само гледай да останеш жива.
— И ти.
— На мен ми е трети мандат. Аз съм професионалист.
— Ти си като хлапе, което се е изгубило в гората.
Сюзан извади мобилния си телефон и без да вади цигарата от устата си, набра някакъв номер, заговори на виетнамски, изслуша отговора, рязко отвърна и изключи.
— Има съобщение за теб и въпреки това не са ми се обадили.
— Ще го споделиш ли с мен, или още не си свършила да се оплакваш от качеството на услугите?
— Съобщението е от полковник Манг. Утре в осем сутринта трябва да се явиш при него в имиграционната полиция… Ще ти помогна да стигнеш до там.
— Мога да работя с карта — отбелязах аз.
— С какво си го ядосал пък този? — попита Сюзан.
— Държах се твърдо, но учтиво. Но може да съм казал нещо, с което да съм го вбесил.
Тя кимна.
— Смяташ ли, че той знае нещо?