На север
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «На север». Краткое содержание книги:
Подаде ми телефона, запали мотопеда й аз се метнах зад нея.
— Извинявай, трябваше да те попитам дали ти искаш да караш — рече Сюзан.
— По-късно.
Понесохме се по сайгонските улици.
— Помниш ли името на онзи човек на летището? — попита тя.
— Защо? Да не би да познаваш лошите по име?
— Някои. Имената се носят от уста на уста.
— Казваше се Манг. Полковник.
— Манг е собственото му име — каза Сюзан. — Знаеш ли фамилията му?
— Представи се като полковник Манг — отвърнах аз. — Как може това да е собствено име?
— Мислех, че си живял тук. След чина или титлата си виетнамците използват малките си имена — които всъщност стоят накрая. Така ти ще си господин Пол, а аз — госпожица Сюзан.
— Защо?
— Не зная. Те са си в родината. Могат да правят каквото си искат. Не си ли го научил, когато си бил тук?
— Честно казано, американските войници не знаеха почти нищо за виетнамците. Може би това е бил един от проблемите.
Тя продължи, без да отговори на забележката ми.
— Те много внимават за обръщенията. Винаги използвай съответната титла, господин, госпожица, госпожа, полковник, професор и така нататък, след това малкото им име. Става им приятно, ако знаеш виетнамската дума. Дай-та Манг. Полковник Манг. Онг Пол. Дядо Пол. — Сюзан се засмя.
Как ли беше на виетнамски „кучка“?
— Ще поразпитам за полковник Манг — каза тя, — но ако го срещнеш пак, опитай се да научиш фамилното му име.
— Убеден съм, че ще го срещна пак.
— Каза ли му къде отиваш?
— Хотелските ми резервации му дават част от маршрута ми. Той обаче иска да знае и останалата част и тогава ще ми върне паспорта.
— Ти искаш ли Манг да знае къде отиваш?
— Не особено.
— Тогава излъжи. Това не е ефикасна полицейска държава. Искаш ли да видиш още една забележителност?
— Естествено.
— Приятно ли ти е?
— Приятно ми е при тази скорост.
Тя се пресегна назад и ме потупа по коляното.
— По-късно ще изкарам звяра и ще се поразходим до каучуковата плантация на „Мишлен“. Искам да излезем от града. Съгласен?
— Може би трябва да остана в хотела, в случай че полковникът ме повика.
— Днес е неделя. Той си е вкъщи и чете биографията на Хо Ши Мин, докато жена му готви семейното куче. — Сюзан се засмя.
Засмях се и аз. Искам да кажа, понякога трябва да се смееш.
За някой друг Сюзан Уебър щеше да е оживяла мъжка фантазия. Обаче нещо ми подсказваше, че е като страната, в която живее: красива и екзотична, съблазнителна като тропически вятър в звездна нощ. Ала някъде в ума си чувах приближаващото се потропване на бамбукови пръчки.
11.
Минахме по „Ле Дуан“, широк булевард с надвиснали от двете страни зелени клони, Сюзан отби до тротоара и посочи отсрещния тротоар.
— Познаваш ли това място?
Зад висока бетонна стена със стражеви кули се издигаше масивна бяла сграда, висока шест етажа — поредната панелна постройка в стила на шейсетте години. Трябваха ми няколко секунди, за да позная някогашното американско посолство.
— Гледала съм репортажа за партизаните, проникнали в сградата на посолството по време на офанзивата „Тет“ — каза Сюзан.
Кимнах. Бе се случило през февруари 1968-а, началото на края — самият край беше настъпил седем години по-късно, през 1975-а, когато посолството се бе превърнало в Дебелата дама, изпяла последната ария от досадно дълга трагическа опера.
Погледнах към покрива и видях по-малката постройка, откъдето на 30 април 1975-а с хеликоптер си бяха тръгнали последните американци. Това бе поредният от ония известни видеозаписи, станали емблематични за цялата тази отвратителна каша — морските пехотинци, отблъскващи крещящи и плачещи виетнамски цивилни и войници, които бяха нахлули в посолството и искаха да избягат, дипломатическите служители, опитващи се да изглеждат колкото може по-хладнокръвни по пътя до хеликоптерите, горящата на двора служебна документация, изпадналият в хаос Сайгон и посланикът, отнасящ сгънатото американско знаме у дома.
Бях го гледал по новините заедно с още неколцина войници в подофицерския клуб във Форт Хадли, където служех. Спомнях си също, че всички мълчахме, но сегиз-тогиз някой измърморваше „мамка му“ или „по дяволите“. Едно от момчетата плачеше. Щях да си тръгна, но бях хипнотизиран от тази действителна драма и още повече от факта, че няколко пъти съм бил в посолството, което правеше гледката още по-сюрреалистична, отколкото за другите присъстващи.